Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
Потропвам с пръсти върху гранитния плот. Зная, че казаното от нея не е съвсем вярно, но нямам желание да я опровергавам.
— Предполагам, че просто не виждам смисъла. Защо изобщо да си губиш времето да се привързваш към нещо, след като: а) то не е вечно и б) боли така ужасно, като свърши? Тя поклаща глава. — Всичко си има граници — определени начало, среда и край… Защо тогава изобщо го започваме? Какъв е смисълът, след като всичко просто е път към края?
Тя издухва сините кичури от очите си и ме поглежда:
— И не говоря просто за смъртта като край… — кима към котката си. — Макар да е ясно, че всички отиваме там, независимо колко се борим.
Гледам ги — Хевън и Чарм — и кимам, сякаш това напълно се отнася и за мен. Сякаш аз съм като всички останали — чакам си реда, застанала на дългата опашка смъртници.
— Имах предвид смъртта в един по-_метафоричен_ смисъл. В смисъл, че… нищо не трае вечно — нали се сещаш? Защото това е истината, нищо не е вечно. Нищо. Ни-щич-ко!
— Ама, Хевън…
Тя ми хвърля поглед, който ме кара да млъкна насред изречението.
— Виж какво, преди да започнеш да ми говориш всички тия глупости, които се каниш да ми пробуташ за добрата страна на нещата, назови поне едно нещо, което няма край!
Тя присвива погледа си по начин, който ужасно ме стряска. Започвам да се чудя дали е разбрала каква съм, дали се опитва да ме подмами в капан, за да се разкрия. Когато обаче си поемам дълбоко въздух и я поглеждам отново, веднага схващам, че просто се бори със собствените си демони и това няма нищо общо с мен.
— Не можеш да го направиш, нали? — Тя клати глава. — Освен ако не кажеш „Бог“ или „всемирна любов“, или нещо подобно — но не за това говоря, така или иначе. Нямам предвид някакви абстрактни понятия. Говоря за това, че Чарм умира, родителите ми май ще се развеждат и — да си го кажем направо — Джош и аз в крайна сметка ще се разделим. И ако това просто е неизбежен факт, тогава… — Тя поклаща глава и избърсва носа си. — Ами, не знам. По-добре аз да съм онази, която контролира ситуацията и аз да реша кога. Да го нараня, преди той да ме е наранил. Защото две неща са абсолютно сигурни: първо, че връзката ни ще приключи скоро, и второ, че някой ще бъде наранен. Защо този някой да съм аз?!
Поглежда встрани. Носът й тече, устните й са сгърчени.
— Помни ми думите, аз съм момиче тефлон. Всичко се стича по мен, нищо не залепва.
Наблюдавам я внимателно. Усещам, че не ми споделя цялата история, но не желая да я притискам — нека я разкаже, както прецени.
— Знаеш ли какво? Права си. Напълно си права! — отсичам и тя ме поглежда изненадано. — Всичко наистина си има край!
Всичко, освен Роман, Деймън и мен, де.
— Права си и за това, че ти и Джош вероятно ще се разделите някой ден — не само защото всичко има край, както се изрази, а просто защото така стоят нещата. Повечето връзки, започнати в гимназията, не оцеляват след завършването.
— Ти така ли смяташ… така ли виждаш себе си и Деймън? — започва да си играе с одеялцето на Чарм. — Че няма да сте заедно след нощта на бала?
Стисвам устни и извръщам поглед. Зная, че е ужасно да я лъжа така:
— Аз… опитвам се да не мисля много-много за това. Друго обаче имах предвид. Просто… това, че нещо е свършило, не означава, че е било лошо или че изобщо не е трябвало да започва. А дори и да е дошъл краят, не е задължително някой да бъде наранен. Защото… ако приемем, че всяка стъпка ни води до следващата, как изобщо ще стигнем донякъде, как ще успеем да пораснем, ако избягваме всичко, което може да ни нарани?
Тя кима съвсем лекичко, сякаш разбира думите ми, но не може напълно да се съгласи с тях.
— Тоест, нямаме кой знае какъв избор. Трябва да продължим да опитваме, не просто да се надяваме на най-доброто, след като сме се озовали някъде. А и, кой знае — може даже да научим нещо по пътя! — Поглеждам я и разбирам, че пак не съм успяла да я убедя, затова добавям: — Опитвам се да ти кажа, че не можеш просто да избягаш само защото нищо не е вечно. Трябва да се задържиш там, да видиш как ще се развие. Единствено така можеш да напреднеш… да продължиш нататък.
Свивам рамене. Иска ми се да имах повече дар слово, но разполагам само с това.
— Помисли си, наистина. Ако не бе спасила навремето котката си, ако не бе казала „да“ на Джош, когато те е поканил да излезете заедно — ами, щеше да си изпуснала толкова много прекрасни моменти!