Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
— Твой ли е? — поглеждам ги и веднага забелязвам, че и нейната аура, и тази на животното, са разпокъсани и нестабилни.
— Това е тя — натъртва Хевън, после започва да намества одеялото, сякаш не знае къде да го дене. Накрая го повдига към гърдите си.
— Не знаех, че имаш котка.
Присвивам очи. Иска ми се да й помогна, но нямам представа как. Баща ми беше алергичен към котки, затова винаги сме имали куче.
— Заради това ли не дойде на училище днес?
Тя кима и тръгва след мен към кухнята. Грабвам бутилка вода и я наливам в една купа.
— От колко време я имаш? — питам, докато я наблюдавам как поставя котката в скута си и й поднася купата към муцунката.
Животното обаче пренебрегва водата и дори се извръща настрани.
— От няколко месеца — тя свива рамене и започва лекичко да я гали по главата. — Никой не знае за нея. Е, освен Джош, Остин и прислужницата, но всички те се заклеха да пазят тайната. Друг никой. Майка ми направо би откачила! Сигурна съм, че Господ е забранил пребиваването в дома ни на каквото и да било истинско живо същество, което би могло да повреди мебелите й или да развали линията на вътрешния дизайн!
Тя отчаяно започва да клати глава.
— Живее в моята стая, най-вече под леглото. Оставям й прозореца леко открехнат, за да може да излиза и да скита наоколо. Знам, че се предполага, че живеят по-дълго, ако не излизат от къщи, но какъв живот е това? — Тя ме поглежда, а аурата й, която обикновено е ярка и с цвета на слънцето, сега е посивяла от тревога.
— Как се казва? — питам съвсем тихичко и хвърлям поглед към котката.
Опитвам се да скрия загрижеността си. Доколкото виждам, не й остава много време на този свят.
— Чарм, талисманчето. — Ъгълчетата на устните й се изпиват в почти невидима усмивка, когато го казва. — Нарекох я така, защото ми носи късмет… или поне така изглеждаше тогава. Намерих я под прозореца си вечерта, когато с Джош се целунахме за първи път. Беше толкова романтично! — Тя свива рамене. — Като добър знак. Сега обаче…
Тя отново поклаща глава и извръща поглед.
— Може би ще успея да помогна — казвам й, защото в ума ми се е оформила една идея.
Не съм сигурна, че ще проработи, но като се има предвид какво виждам, няма нищо за губене.
— Тя не е точно малко котенце. Вече е възрастна дама. Ветеринарят ми каза да я държа на спокойно и удобно място докогато ми е възможно. И аз щях да си я гледам вкъщи, защото на нея наистина й харесва под леглото ми. Майка ми обаче реши да преобзаведе всички стаи, макар баща ми да заплашва, че ще продаде къщата… И сега специалистът по вътрешно обзавеждане се вре навсякъде, а по петите му върви агентът за недвижими имоти. Всички непрекъснато се карат, а в къщата е пълен хаос! Освен това Джош в момента прави прослушвания за новата си група, а пък Майлс нали се готви за представлението довечера… та реших да дойда тук.
— Тя ме поглежда нервно. — Не че ти си ми последният шанс, няма такова нещо.
Лицето й се сгърчва, когато осъзнава как са прозвучали думите й.
— Имах предвид, че ти винаги си толкова заета с Деймън, че просто не исках да те безпокоя. Но ако си имаш работа, не е нужно да оставам. Тоест, ако той ще идва или нещо такова. Мога да…
— Вярвай ми — облягам се отново на плота и тръсвам глава.
— Деймън е…
Зазяпвам се в стената, докато се чудя как точно да подредя думите.
— Напоследък Деймън е страшно зает. Съмнявам се, че ще се отбие днес… или въобще, че скоро ще минава оттук.
Поглеждам към нея и Чарм, за да разчета аурата й. Веднага разбирам, че е дори по-разтревожена, отколкото изглежда. И макар да зная, че не е правилно, етично, нито нормално; и въпреки че съм наясно, че това е естественият кръговрат на живота, в който човек не бива да се намесва, не мога да понеса мисълта приятелката ми да страда така. Не и когато имам половин бутилка еликсир в раницата си.
— Просто съм… тъжна. — Тя въздиша и започва да чеше Чарм под брадичката. — Наистина, видно е, че е живяла хубав и дълъг живот, обаче… Защо е толкова ужасно сега, когато е към края си?
Свивам рамене. Почти не я слушам, защото умът ми е зает с обещаваща нова идея.
— Толкова е странно. В един миг всичко е наред… или дори да не е съвсем наред, поне си тук. А после, в следващия… те няма. Като Еванжелин. И повече никой нито те вижда, нито чува нещо за теб.