Оскар за смъртоносна роля [bg]

— Татяна.

Той внимателно се вгледа в лицето й и Таня я завладя странно усещане — че познава този Кирил от много отдавна, още от детството си. Като че ли и на училище бяха ходили заедно, и ябълки бяха крали двамата от градините, и бяха играли с другите деца на Стражари и апаши и на Война… Настоящето е „дежа вю“ — ето, те стоят пред старата порта и Кирил й показва ръждясал ключ, а на Таня й се струва, че това вече е било… Той вече я е спасявал някога, в далечното детство. Защитавал я е от по-големите момчета, помагал й е да изтрие двойката по поведение в дневника, помагал й е по математика, която хич не вървеше на Таня…

Тя разтърси глава, за да отпъди тези призраци.

— А какво стана… с онова момче? Което бутнах? — тихо попита тя.

Кирил се намръщи:

— Не се притеснявай. Ще живее.

— А защо се мръщиш?

Да мине на „ти“ се оказа лесно и отново я обхвана странното чувство, че това вече е било — Кирил от горните класове и Таня от малките класове… И тя капризно пита: „Защо не ми носиш «Тримата мускетари»? Нали ми обеща!“.

Отново разтърси глава. Върна се в реалността и повтори въпроса си:

— Какво му е?

Докторът пак се намръщи, и макар неохотно, но отвърна:

— Типовият комплект. Мозъчно сътресение, едно-две счупвания, не е изключено да има и вътрешен хематом, томография още не сме му правили. Разкъсването на далака засега също е под въпрос… Но той ще се оправи, не се притеснявай.

— Хубава работа! Ще се оправи! Че ти изреди цял списък с болежки!

— Това е нищо, какви само сме спасявали… — увери я Кирил.

— А защо тогава ти… тоест, вие, се мръщите?

— Защото съм полагал Хипократовата клетва — неясно отговори той. — И съм задължен да спасявам всички подред, разбра ли?

— Не разбрах… — призна си Таня.

— Това момче, което ти се е хвърлило под колата, е наркоман — изведнъж се взриви докторът. — Свършен наркоман, в последния стадий, организмът му вече е изгнил!

— Наркомааан? — шашна се Таня.

— Целите му вени са надупчени! Ти се притесняваш за него, а на него сега му е мнооого хубаво… Толкова му е хубаво, че никаква упойка няма да го хване. Еуфория, направо сто и трийсет процента…

— Ето какво било! Значи е бил друсан! — възкликна Таня. — А аз не можех да си обясня защо се хвърли под колата!

— О, тук има маса варианти! — увери я Кирил. — Най-простият — омръзнал му е тоя грешен живот! Или — взел е колата ти за яхта с алени платна и е решил да се качи на нея. Или — спасявал се е от група дяволи под колелата ти… Наркоманите са едни такива непредсказуеми!… — в гласа му прозвуча нескрита злоба.

— Стига и вие, Кирил! Наркоманите са обикновени хора. Само че болни.

— Да, болни! — продължи да се горещи докторът. — Но заради тях ти… вие… — докторът, както и Таня, също се смути. — С една дума, нормалните хора страдат заради тях! Представяш ли си какво те чака?!