Ще бъдеш ли тук? [bg]

Бяха поели на път рано призори.

Вятърът духаше силно в южна посока, прогонвайки облаците от небето и отнасяйки със себе си първите нападали есенни листа. Елиът бе на волана на мощния „Тъндърбърд“ карайки по пътя към Маями, а Илена приключваше нощта на съседната седалка.

Младата жена си бе уредила два свободни дни и двамата бяха решили да си подарят един удължен уикенд в Кий Уест, където живееше чичото на Илена. Това бе краткотрайното бягство от обичайния ритъм и напрежение, което още преди години си бяха обещали, но което непрестанно бяха отлагали за някой по-удобен момент. Човек винаги има чувството, че времето е пред него…

За десети път през последните пет минути Елиът се обърна, за да се убеди, че нищо не смущава съня на неговата любима. Погледна я, сякаш бе някакъв крехък и скъпоценен предмет, над който би трябвало денонощно да бди. Равномерното и спокойно дишане на младата жена бе пълна противоположност на вълнението, което клокочеше в неговата душа.

Би трябвало да гребе с пълни шепи от радостите на кратката ваканция и от възвърналата се хармония между него и жената, която обичаше. Умът му обаче скиташе другаде, съвършено потресен от това, което неговият двойник му бе разкрил. В главата му все още отекваха някои от неговите думи и заплашителните нотки в тях: Илена скоро ще умре… защото ти я уби. Всичко това изглеждаше абсурдно, но поне засега трябваше с прискърбие да признае, че всичко, което другият му бе разказал, в крайна сметка се оказваше съвършено точно.

Бе разсъждавал през цялата нощ върху всичко това и бе стигнал до нещо, което не можеше да си обясни: ако Илена трябваше да умре, защо неговият пътешественик във времето не му бе дал повече сведения, за да му помогне да я спаси? И най-вече защо бе заявил, че това е последният път, когато се връща, за да се срещат?

— Пътя трябва да гледаш, не мене! — укорително се обади Илена, която бе отворила очи и се протягаше на седалката.

— Проблемът е, че си много по-красива от пътя…