Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— Знаеш ли, че си права! — каза сломено той. — Ами, разбира се!… След туй аз си направих сметката — той губи по сто лева на ден от развалените машини.
— Видиш ли? — каза Донка.
— Добре де — намеси се Сашо, — но защо трябва да напускаш университета?
— А как? — Кишо се понамръщи. — Да служа едновременно на бога и на мамона?
— Дума да не става! — каза решително младежът. — Да си оставиш университета заради някакви си детски играчки! Тая няма да я бъде!
— Как няма, като е факт!… Аз подписах договор — днес в шест часа в кафе „България“. При това с неговия паркер, тъй като нямах на ръка нещо по-подходящо. — Кишо се засмя. — Дори взех триста лева аванс, искаш ли да ти ги покажа?
Не стана нужда, тъй като извикаха Сашо на телефона. Беше Криста, гласът й звучеше доста унило.
— Няма да дойда — каза тя. — Колкото и да ми е неприятно.
— Защо?
— Не мога да ти кажа сега — обаждам ти се от уличен телефон. — Утре ще ти обясня, като се видим.
Той се опита да протестира, но, разбира се, съвсем напразно. Тя отговаряше едносложно, гласът й ставаше все по-хладен.
— Моля ти се — да прекъснем тоя разговор. Хората слушат какво говоря.
— Добре — каза той и тръсна телефона, без да каже дори „довиждане“.
Като се върна на масата, Донка го гледаше изпитателно.
— Познах ли? — каза тя шеговито.
Сашо махна с ръка, но нищо не й отвърна. Чувствуваше се разстроен, това нелепо съперничество с тая непозната, капризна майка съвсем го изнервяше. Но, разбира се, много повече го дразнеше поведението на Криста. В края на краищата никое съвременно момиче не би предпочело майка си пред един истински сериозен приятел.
— Още по една голяма водка! — кимна той на келнера, макар че това не беше предвидено в предварителната му сметка.
Преди няколко дни бе излязла статията в „Простори“. Неговият акуратен вуйчо веднага бе взел остатъка от хонорара и му го бе връчил с шеговита усмивка: „На тая възраст добре ти плащат, мойто момче.“ Сумата наистина беше прилична. Тогава какво има да му мисли? Щом парите ще стигнат за сметката — всичко друго е без значение. Не, не вярваше, че е егоист, както преди малко го бе обвинила Донка. Не беше ни най-малко стиснат, макар че като всеки разумен човек не обичаше да пилее напразно пари. В това отношение никак не приличаше на баща си, по-скоро на своя дядо, когото бе виждал само от старите семейни фотографии.
Тоя път малко бързичко се напиха. Всеки си имаше своите тревоги и вълнения, дори малкото Фифе, което се бе посъвзело от козметичния шок и от време на време страдалчески им се усмихваше. Пиха алиготе с киевския котлет, след това, както бяха вътрешно поразклатени, всички изведнъж го обърнаха на коняк. Това вече им дойде множко, Кишо, който през цялото време бе мълчал, унесен в своите нови проекти, изведнъж поиска да вдигне тост.
— Може! — съгласи се снизходително Сашо. — Но ако го измърмориш под носа си.
Отначало Кишо наистина говореше под носа си, дори малко пелтечеше, но постепенно гласът му укрепна:
— Това Копеле е по-младо от нас, но никак не е загубено — започна той. — И все пак хич да не си мисли, че като е завършил с отличие, е хванал дядо боже за каламбаците. Тая диплома вече никой няма да я погледне. За живота не са нужни никакви дипломи, дори много ум не е нужен. За живота са нужни преди всичко здрави лакти. И да умееш да работиш с тях.
— Ти умееш ли? — засмя се Донка.
— Ако умеех, нямаше да стоя десет години асистент… — измърмори той мрачно. — И какво още е нужно?… Та това е известно още от класиката, да не кажа от гръцката митология. Гъвкав гръбнак, разбира се! И ловкост! Не е достатъчно просто да се подмазваш. Трябва преди всичко да умееш да се подмазваш — с мярка, дори с известно достойнство. Нашият декан, да речем, никак не обича грубите и вулгарни подмазвачи. Нека да бъда справедлив, може би изобщо не обича подмазвачите. Но сам не разбира колко тъпичко и ловко си го пързалят. А той си въобразява на всичко отгоре, че е честен и независим. И какво друго исках да кажа — той се запъна — наистина, може би то беше най-важното…
— Ще си го спомниш утре — каза Сашо.
— Е, тогава благодаря за вниманието! — завърши обидено Кишо. — Както се изразяват някои стари, възпитани хора по телевизията.
И навярно всичко щеше да свърши с тоя малък тост, ако Кишо не бе се заинатил да ги води на бар. В края на краищата и той имал право да почерпи веднъж, макар и с аванса на белгийския капиталист. Всички се съгласиха охотно освен Сашо.
— Там няма да те пуснат с тия брадавици! — каза решително той. — И с тия летни сандали на всичко отгоре.