Войната (Смъртоносната игра на човечеството)
- Автор: Дайър Гуин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната (Смъртоносната игра на човечеството)». Краткое содержание книги:
Войната има много лица — от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война до конфликтите през последните 30 години и съвременния тероризъм. Пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново.
Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва и ще спечели ли своята война срещу войната?
Брилянтна история на войната, която изследва миналото на човечеството, за да можем да си представим едно по-различно бъдеще!
Възможно е на Чатал Хюйюк да се е налагало да участва понякога и в сблъсъци с други земеделски общности от околността, ако е имало такива, както е възможно и да са съществували вътрешнородови борби. Не разполагаме с никакъв начин да разберем колко големи или чести са били тези сблъсъци, но можем да предположим, че в най-лошия случай те не са се различавали особено от „битките“ между съперничещите си групи на земеделците в планинската част на Нова Гвинея. Поголовни касапници са също възможни, ако едната страна в конфликта се е оказвала със значително превъзходство над другата. Но като цяло на този етап от развитието на човечеството конфронтациите все още са били изцяло ограничени от ритуалите и традицията. Със сигурност все още е прекалено рано да говорим за истински армии.
За робството обаче не е прекалено рано, защото установилите се за постоянно на едно място земеделски общества със сигурност са имали нужда от работна ръка — всяко успешно нападение е завършвало с достатъчно пленници. Вероятно жените в началото са се радвали на пощада, защото не са били толкова опасни, колкото мъжете, особено след като са били изнасилвани и са раждали деца, които са се превръщали в заложници за примерното им поведение. Следователно в зората си робството е било просто модификация на древния обичай на шимпанзетата и първобитните хора да убиват мъжете от противниковата група и да си присвояват жените. Особеното в случая обаче е, че пленените жени никога не придобиват статуса на пълнокръвни членове на новата общност. Както те, така и техните деца, независимо дали са момчета или момичета, си остават завинаги роби. В периода, от който разполагаме с писмени данни за социалната структура на новите цивилизовани общества — някъде около третото хилядолетие пр.н.е. — робството е вече напълно утвърдена институция.
По аналогия с други човешки общности, които достигат подобни размери, бихме могли същевременно да заключим, че новите поселища постепенно подкопават устоите на стария егалитаризъм на първобитните ловци. Градът, включително обкръжаващите го земеделски общности, вече придобива размери, изискващи появата на нов модел — този на водача, при който един „голям шеф“, на основание родствените си връзки и физическата си сила, се самопровъзгласява за вожд, останалите се надъхват със сляпо подчинение, и ето как започват да се множат аспектите на социалното неравенство. (Погребенията в Чатал Хюйюк показват драстични разлики в материалното богатство на починалите — нещо, напълно нехарактерно за погребенията на примитивните ловци събирачи.) Статусът на жените все още не е достигнал тоталния си упадък, с който навлизат в организираната цивилизация, и остава значително много време до епохата, когато богоподобните царе яхват гърба на човечеството, ала старите свободи и равенство бързо губят сили. Вече има шеф, който въобще не се интересува от твоето мнение, а става все по-трудно да прибегнеш до старото разрешение и да се преместиш в друга общност, ако се конфронтираш с него.59
Въпреки че археологическите данни не подсказват нищо от този род, то през шестото хилядолетие пр.н.е. в Чатал Хюйюк със сигурност протича и още един важен процес — постепенното отделяне и отчуждение на значителна част от грижещите се за животните от останалите жители. Първоначалната задача по опитомяване на едрите животни безсъмнено е била дело на хора, напълно отдали се на новия земеделски начин на живот, а улегналите фермерски общности безсъмнено ще продължават да отглеждат селскостопански животни, но самият акт на опитомяване на тези животни е породил възможността за напълно нов начин на живот — този на пастирите. Става ясно, че хората мога да живеят както без ловуването, така и без земеделието, а само чрез отглеждане на стада от тези новоопитомени животни и използване на тяхното месо, мас, вълна, мляко и кръв, създавайки си напълно независим начин на живот.
Защо обаче ще искат да напускат? Защото новият земеделски начин на живот, дори и в тази своя ранна и относително идилична версия, е напълно несъвместим с ценностите и традициите на свободните мъже и жени. Нашето еволюционно наследство като човешки същества може и да включва войни и кланета, но също така включва и презумпцията за равенство между зрелите жители от един и същи пол, та дори и между двата пола — свобода на словото и правото да напуснеш, когато искаш. Ето, че нашите предци се оказват затворени в общества, които придобиват все по-авторитарен и деспотичен характер, а бъдещето им е изпълнено единствено с тирания и безпощадно робство. Повечето хора са принудени да приемат новата система, ала онези, които са се грижели за животните, все още са имали избор. Те и без това са обитавали покрайнините на всяко поселище, тъй като на животните не бивало да се позволява да тъпчат и да пасат земеделските култури, от които всички зависели. През пролетта пастирите редовно се качвали високо в планините, за да търсят свежи пасища за своите стада. И вероятно на някакъв етап им е хрумнало, че нищо не ги задължава да се върнат.
59
O’Connell, op. cit, 64-66; John Keegan, A History of Warfare (New York: Vintage, 1994), 124–26.