Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Само че в Старата гора няма да имате никакъв късмет — възрази Фредегар. — Никой не е имал късмет там. Ще се загубите. Хобитите не ходят нататък.
— Ходят, ходят! — каза Мери. — Брендифуковци ходят… когато им скимне. Имаме си частен вход. Едно време и Фродо е минавал през него. Аз съм ходил няколко пъти — разбира се, обикновено денем, когато дърветата дремят и са кротки.
— Добре де, правете каквото щете — рече Фредегар. — От нищо не се боя тъй, както от Старата гора — за нея разправят кошмарни истории. Но моят глас не се брои, нали не идвам с вас. Много се радвам, че оставам тук, та като се появи Гандалф, да има кой да му каже какво сте направили. Сигурен съм, че той няма да се забави.
Колкото и да обичаше Фродо, Шишко Болгер не изпитваше желание нито да напусне Графството, нито да види какво има извън него. Родът му произхождаше от Източната околия, по-точно от Мръдниброд в Мостови полета, ала той не бе ходил по-далеч от Моста на Брендивин. Според първоначалния план на заговорниците Шишко имаше задачата да остане тук, да отпъжда любопитните посетители и колкото се може по-дълго да поддържа илюзията, че господин Торбинс все още живее в Щурчов дол. За да играе по-добре ролята, той дори бе донесъл някои стари Фродови дрехи. Никой не мислеше колко опасна може да се окаже тази роля.
Превъзходно! — заяви Фродо, щом чу за плана. — Иначе нямаше как да оставим вест на Гандалф. Разбира се, не знам дали ония Конници могат да четат, ала не бих рискувал да оставя бележка — току-виж, дойдат и претърсят къщата. Но щом Шишко е съгласен да отбранява крепостта и щом Гандалф ще узнае накъде сме тръгнали, вече не се колебая. Призори тръгвам през Старата гора.
— Ха така — каза Пипин. — Общо взето, предпочитам нашето положение пред това на Шишко — да чака тук кога ще дойдат Черните конници.
— Ти потрай, докато навлезеш хубавичко в Гората — каза Фредегар. — Още утре по това време ще ти се иска да си тук, при мен.
— Стига приказки — отсече Мери. — Трябва да разчистим и окончателно да приготвим раниците, преди да си легнем. Ще ви събудя още по тъмно.
Когато най-после си легна, Фродо дълго не можа да заспи. Краката го боляха. Радваше се, че утре няма да върви пеш. Постепенно се унесе в дрямка и засънува, че гледа от висок прозорец към мрачно море от преплетени дървета. Чуваше как сред корените далеч долу пълзят и бумтят някакви същества. Усещаше, че те рано или късно ще го надушат. После долетя далечен звук. Отначало Фродо помисли, че мощен вятър приижда над горските листа. След миг разбра, че не са листата, а шумът на морския прибой — шум, който никога не бе чувал наяве, макар често да смущаваше сънищата му. Внезапно откри, че е навън. И дървета нямаше. Стоеше сред мрачна степ и из въздуха се носеше странен солен дъх. Надигайки очи, той зърна пред себе си висока бяла кула, възправена самотно над стръмен хребет. Обхвана го неудържимо желание да се изкатери на кулата и да види морето. Устреми се нагоре по хребета, ала ненадейно в небето блесна мълния и се раздаде гръм.
ГЛАВА 6
СТАРАТА ГОРА
Фродо се събуди изведнъж. В стаята бе още тъмно. Вдигнал свещ в едната ръка, с другата Мери блъскаше по вратата.
— Добре де! Какво има? — промърмори Фродо, все още стреснат и объркан.
— Какво има ли! — възкликна Мери. — Време е за ставане. Часът е четири и половина и навън има страхотна мъгла. Хайде! Сам вече приготвя закуската. Дори Пипин е на крак. Аз отивам да оседлая понитата и ще доведа едното за багажа. Събуди оня мързелан Шишко! Нека стане, та поне да ни изпрати като хората.
Малко след шест часа петимата хобити бяха готови за път. Шишко Болгер още се прозяваше. Безшумно се измъкнаха от къщата. Хванал за юздите натовареното пони, Мери ги поведе по пътеката, която минаваше през гъсталака зад дома и после пресичаше нивята. Листата на дърветата блестяха и всяка вейка ръсеше капчици; тревата бе посивяла от хладната роса. Наоколо цареше покой и далечните звуци им се струваха близки и ясни — кокошки кудкудякаха из нечий двор, някъде се захлопна къщна врата.
В конюшнята ги чакаха понитата — дребни яки кончета, точно както ги харесват хобитите, бавни, но неуморни. Възседнаха ги и след малко вече яздеха из мъглата, която сякаш неохотно се разтваряше пред тях и решително отсичаше пътя назад. След около половин час бавно и мълчаливо пътуване Плетът внезапно се извиси отпред — висок и омрежен в сребристи паяжини.
— Как ще минете през това чудо? — запита Фредегар.
— Тръгвай подир мен и ще видиш — каза Мери.