Дарове на любовта
- Автор: Стоун Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Макасчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарове на любовта». Краткое содержание книги:
Джейсън вече бе решил какво да отговори на Холи. Филмовата версия на „Даровете на любовта“ щеше да остане абсолютно идентична с нейната книга, бликаща от надежда за любов. Но кажеше ли й това веднага, тя навярно щеше да си тръгне, да изчезне така мистериозно, както се бе появила.
Той не желаеше тя да си отива. Необходимо му беше да види отново нейните прекрасни синьо-зелени очи, красивата усмивка, докоснала устните й, да чуе отново чувствените нотки в гласа й, когато говореше с толкова любов под напора на нежни спомени.
Джейсън всъщност искаше много повече. Човекът, чиято страст и всеотдайна енергия се изразходваха за неговите филми, а не за пищни и самоуверени жени, с които споделяше леглото си, искаше много повече от Холи… за Холи… и с Холи. Той копнееше за великолепния дар на любовта, така прекрасно описван от нея.
Внезапно надигналите се в него желания го шокираха. Коол винаги получаваше каквото поиска. Но никога нищо не му се поднасяше наготово. Винаги бе постигал триумф с работа, неуморна енергия, амбиция и самодисциплина.
Но никога преди не си бе пожелавал любов. И никога преди не се бе чувствал толкова безсилен. Колкото повече се взираше в замъглените и недопускащи го до себе си очи, толкова повече нарастваше усещането му за безпомощност.
И все пак в този неин поглед се бе прокраднала и смелост, и топлота, когато тя му бе признала, че нейното истинско име е Холи.
— Холи? — произнесе Джейсън с нотки на несвойствена емоционалност и нежен зов.
— Да?
„И ти ли го чувстваш?“ — питаше безмълвно сърцето му.
„Да“ — издайническите пламъчета в очите й побързаха да му отговорят.
Джейсън разбра, че тя бе почувствала магията, но това я ужасяваше, и реши да смени темата с по-безопасна.
— Никога не съм ходил в Аляска.
— Много е красиво.
— Ще ми разкажете ли за нея? Погледнете ме, моля ви! Холи?
„Да“, отговориха вместо нея очите й, които се отвориха още веднъж за него. Да.
Започна да говори колебливо и неуверено, но надарената разказвачка на истории, която живееше в нея, постепенно надделя. Разказваше за ледници и гори, за смарагдовозелени морета, за огромни мечки и величествени орли. А хората там — те бяха богатството и силата на културните традиции в Аляска.
Понякога Холи спираше да говори, сякаш не вярваше, че той наистина би желал да я слуша още. Но Джейсън я окуражаваше да продължава, страхувайки се, че магията ще си отиде от него. Облаците се разнесоха от погледа й и тя дори се усмихна.
Постепенно историята за Аляска наближи края си. Но това не беше нейната история. Тя не бе разказала нищо за себе си.
— Откога живеете в Аляска?
— Вече петнадесет години.
— Изглежда сте обиколила целия щат?
Холи поклати глава, но на лицето и се изписа срам.
— В началото пътувах много — отговори тя и се замисли, че сега рядко напускаше дори колибата си. Сега дори отиването до града й се струваше непосилно и тя го правеше само по необходимост — за провизии, до пощата, да изгледа някой филм, ако в него участва… Джейсън Коол.
— Имате ли си любимо място? — запита той в желанието си да я откъсне от нейните далечни спомени и да я върне в настояще.
— Бероу — отговори тя с благодарна усмивка. — Ходех там всяко лято.
— Защото?
— Защото през лятото, между май и август, слънцето никога не залязва напълно. Започне да захожда както — навсякъде другаде, но преди още да е докоснало хоризонта, и отново се издига в небосклона. Прилича на огнена топка.
— Бих желал да видя това чудо.
„Бих желал да видя това с теб“.
Това бе най-важното съобщение, което някога очите на Джейсън бяха изпращали, и тя успя да го разчете съвсем ясно. Бледото й лице се покри с нежна розовина, но тя не отклони погледа си.
Холи и Джейсън говореха за магията — омайната магия на природата, и тази, създаваща филмите. Гласовете им се лееха волно, като флирта на лятното слънце с хоризонта на Бероу. Никой от тях не споменаваше думата „любов“, но и двамата знаеха, че в тези приказни часове я изживяват и потъват в нея, но само за да полетят отново — подобно на лятното слънце, нежелаещо да залезе.
В един момент обаче Джейсън излезе от своя унес и стреснато погледна часовника си. Беше почти четири. Лимузината, която трябваше да го закара до палатата на Дороти Чандлър, щеше да пристигне пред жилището му след по-малко от час.
— Трябва да тръгвам — извини се той тихо. — Церемонията по награждаването започва точно в шест и трябва да бъда там поне двадесет минути преди началото.