Дарове на любовта
- Автор: Стоун Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Макасчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарове на любовта». Краткое содержание книги:
Джейсън осъзна, че една част от него също се бе притеснявала и искаше този маскарад да приключи по-скоро. Представяше си как Рейвън и истинската — бляскава и самоуверена — Лорън Синклер го връхлитат неочаквано и след като кимват за поздрав на седналата срещу него актриса го притискат да признае, че ще направи грешка, ако промени сюжетните линии и края на книгата.
Джейсън трудно би издържал до края на подобни сцени, но сега, когато се вглеждаше в сътрапезничката си, разбра че подобно нещо не го заплашва. Нямаше никакъв предварителен сценарий. Тя, тази по-различна жена и никой друг, бе написала думите, които го вдъхновиха толкова силно. Пишеше поетично, лирично или, с други думи — точно както й подхождаше. В нейните романтични истории нямаше нищо сладникаво или отблъскващо. От тях бликаше единствено окуражаваща надежда — радостна и невинна като самата нея.
Сексът присъстваше, но никога не се натрапваше. Създаваше се впечатлението, че авторката всъщност няма никакъв сексуален опит и се базира само на убеждението си, че правенето на любов е израз на върховното обединяване на сърцата, мислите, разума и душите на противоположни полове. В романите на Лорън Синклер сексът представляваше единствено дар на любовта, сладко удоволствие, идващо накрая, едва след като изборът е направен.
Хиляди въпроси измъчваха съзнанието на Джейсън. Беше се запалил да узнае знае всичко за нея. Защо пишеше такива романи? Защо бе такава, каквато бе? Къде е била след шестдесетте години? Искаше да опознае истинската Лорън Синклер, по-точно жената, скрита зад очилата си.
— Вашето истинско име е Мерилин Пиърс?
Холи се опитваше да укроти сърцето си, започнало да подскача още когато Рейвън предложи срещата с Джейсън, и оттогава ритъмът му се ускоряваше с всеки изминал ден, докато стигна границата, отвъд която повече не би издържало. Вълнението и сърцебиенето пречеха на съня и на храненето й е тя понякога се чудеше как изобщо можа да оцелее толкова време.
Но Холи оцеля. А докато таксито я отвеждаше от хотел „Бел Еър“ до студиото на „Голд стар“, тя реши, че ще се справи и по време на ужасната среща. Последните седемнадесет дни доказаха колко силно всъщност бе нейното слабичко тяло. Бе издържало без храна и сън, а сърцето й можеше да понесе и по-големи натоварвания.
И когато той, сякаш предчувствал нейното пристигане, я погледна така, сякаш я бе търсил през целия си живот, измъченото й сърце запърха, понесло на крилете си нейната самотна душа.
Този приказен сън вероятно бе просто едно от лицата на смъртта. И ето че той я питаше, с такова внимание, как да се обръща към нея, а тя желаеше, поне през краткото време на тази илюзия, да я нарича с пазеното в дълбока тайна име.
— Мерилин Пиърс е името ми по паспорт, но иначе ме наричайте Холи.
— Да не сте коледно бебе?
— Да — прошепна тя едва доловимо, учудена от нежността, с която той произнесе името й.
— И преди колко Коледи?
Холи почувства леко притеснение. Част от нея наистина вярваше, че е на тридесет и пет — възрастта на Мерилин Пиърс, ако бе жива. Част от нея наистина вярваше, че вече е стигнала годините, считани за средата на попрището жизнено…
— Холи? — Джейсън се обърна към нея, видял страданието в красивите й очи. Какво й причиняваше такава силна болка? И какво я принуждаваше да се крие зад златната си коса и маскировъчните очила?
Тя отново пътуваше към виденията на смъртта — минали и бъдещи, — но нежната загриженост в гласа му я върна към ужасното и същевременно приказно настояще.
— Да?
— За какво точно си мислехте?
— За нищо.
Холи се почувства виновна за лъжата си. Тя не искаше да лъже този човек и не можеше.
— Мислех си за отминали събития.
— Можете ли да ми разкажете нещо за тях? Моля ви.
Тя знаеше, че е невъзможно да сподели с когото и да било спомените за онази снежна вечер на Свети Валентин. Знаеше със сигурност, че ако някога изобщо започнеше да изброява неописуемите подробности от онзи ужас, натрупалата се в нея болка щеше да изскочи и да закрещи, без да може някога да спре. Тя нямаше веднага да умре, а само щеше да крещи и крещи — до последния си дъх. Холи знаеше, че нейните спомени за любимите лица, отчаяните молби и лудостта трябваше да останат завинаги погребани в нея. Нямаше право да споделя такова зло или такъв ужас.
— Не мога — отговори тя накрая.
Джейсън наблюдаваше състрадателно тъгата в погледа й и съжаляваше, че Холи не желаеше да говори пред него. Но тя трябваше да сподели с някого. Каквото и да бе, трябваше да излее душата си.
Но защо да споделя точно с него? С човека, чието решение да промени щастливия край на романа я бе накарало да изостави своето гнездо на романтични истории, в което тя явно намираше подслон?