Дарове на любовта
- Автор: Стоун Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Макасчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарове на любовта». Краткое содержание книги:
Вместо предизвикателен тоалет, разкриващ добре оформени крака и пищни извивки по тялото, тя носеше затворена до шията й рокля, дълга до земята и сякаш изпъстрена с поляна от диви цветя.
Джейсън реши, че дрехата е доста симпатична и прилича на реликва от друга епоха, като самата нея. Създанието напомняше невинно дете, най-крехко цвете, обречено да бъде безпощадно пометено от променливите вълни на времето. Би изглеждала добре — на някоя горска поляна, прегърнала китарата си, да ниже балади за любовта. Но вместо в лоното на пасторалната действителност, това ефирно създание се намираше тук, при него, в забързаната империя на блясъка, чийто некоронован принц бе той.
Да, очевидно нейното присъствие бе плод на някакво ужасно недоразумение. И все пак Марго бе спазила обещанието си: неговата секретарка за следобеда бе пристигнала в кабинета му навреме, стискаше в ръката си бележник и очакваше да започнат работа.
Всяка една от десетките други секретарки на Джейсън Коол бе готова на всичко, за да прекара следобеда си с него. Какъв по-добър начин да бъде открита? Имаше ли друг по-влиятелен мъж в Холивуд?
Джейсън съзнаваше, че жената — видение пред очите му не изпитва никакво удоволствие от присъствието си при него, но че е решена да остане — въпреки всичко.
Наистина ли бе толкова страшен? Нима неговата заслужена репутация на безкомпромисен перфекционист от някои се възприемаше като жестокост?
Да, той наистина бе взискателен, много взискателен, но никога и пред никого не бе изгубвал търпение. Дори и сега, когато вътрешно се гневеше, че това деликатно цвете явно се страхува от него, Джейсън успя да запази гласа и усмивката си приятни и дружелюбни. Приближи към нея и поздрави.
— Здравейте. Моля, заповядайте. Дойдохте тъкмо навреме.
Под мълчаливите инструкции на носителя на академични награди режисьор, тя влезе в офиса и седна на един стол точно срещу неговото бюро. Джейсън видя ясно дълбоко изгризаните нокти на нейните разтреперани, бледи пръсти. В очите й — сложна смесица между зелено и синьо, също се четеше неувереност и това предизвика у него нов пристъп на ярост.
Трябваше да я успокои. Най-лесно и най-бързо щеше да постигне това, като й покажеше колко леко се работи с него. Като начало можеше да я накара да препише вече написаното и след това да продължи, но тогава тя би могла да изчезне в секретарския офис и да чака там, трепереща от страх, че той ще й открие грешки.
Джейсън нямаше да я пусне, преди да я убеди, че е нелепо да се страхува от него. Когато тя се появи, бе стигнал до средата на едно писмо, и просто щеше да й го продиктува докрая.
— Да се залавяме ли за работа?
Златната завеса се поклати в знак на съгласие и той предложи:
— Защо просто не ви продиктувам нещо?
Стори му се, че това я изненада, но тя бързо сведе глава и затърси химикалка в плетената си чанта, оставена на пода до нея. Явно я имаше някъде от шестдесетте години, тъй като бе доста протрита.
— Готови ли сме? — попита той, когато тя извади химикалка и отвори бележника. — О кей. Моля, напишете това: „Трябва да знаете, абстрахирайки се от моите права върху работата, че като цяло аз не съм много съгласен с творбата, върху която ще работя, за да съм склонен на някакви компромиси по отношение на нейния край…“
— Господин Коол? Съжалявам, че закъснях толкова!
Джейсън не погледна веднага към натрапницата, въпреки че нейните задъхани думи незабавно го прекъснаха. Видението пред него продължаваше да го хипнотизира, омайва и същевременно притеснява. Нежните пръсти с безпощадно изядени нокти стискаха химикалката толкова жестоко… и изписваха старателно и подробно продиктуваното, а не стенографски, както бе редно.
Когато накрая вдигна очи от бледите пръсти и погледна към вратата, Джейсън съзря една жена, която напълно отговаряше на задъхания глас. Бе облечена стилно и много красиво, а когато той внимателно я погледна с тъмносините си очи, върху лицето й чувството на срам бе сменено с невинна усмивка, изпълнена с надежда…
Ето я — задъхана, красива и несъмнено талантлива — неговата секретарка за следобеда.
Но тогава коя, по дяволите, бе жената, изписваща с толкова усилия неговите думи? Какъв бе този блед и русокос фантом от шестдесетте години? И защо нейният поглед изразяваше такова облекчение при вида на красивата особа на вратата?