Другият вятър [The Other Wind - bg]

— Моля? Крал? Принцеса? Моля!

— Принцесата ще ви приеме в покоите си, ваше величество — преведе лейди Опал. Махна с ръка на един от слугите, който го придружи нагоре по стълбището, по коридора, през някакво преддверие, през една голяма тъмна стая, която като че ли беше пълна до пръсване с жени с червени була, и го изведе на една тераса над реката. Там стоеше фигурата, която той помнеше: цилиндърът от червено и златно.

Булата й потръпваха от лекия речен ветрец като листа на върба. Цилиндърът сякаш се сви, скъси се. Оказваше му почит сигурно. Той й отвърна с поклон. Двамата се изправиха и замълчаха.

— Принцесо — заговори Лебанен и се стъписа, като чу собствения си глас. — Тук съм, за да ви помоля да дойдете с нас на остров Роук.

Тя не отвърна нищо. Той видя как червените була се разтвориха в овал, и ръцете й. Ръце с дълги пръсти, със златист тен — разтвориха булата и откриха лицето й, засенчено в червено. Не можа да го види ясно. Беше висока почти колкото него и очите й се взираха право в него.

— Моя приятелка Тенар — заговори тя — казва: крал да види крал, лице в лице. Аз казва: да.

Полуразбрал, Лебанен отново се поклони.

— Висока чест ми оказвате, милейди.

— Да — отвърна тя. — Оказва висока чест.

Той се поколеба. Този терен беше съвсем различен. Беше неин.

Стоеше пред него неподвижна, златните краища на булата й потръпваха, а очите й го гледаха, скрити в сянката.

— Тенар, Техану и Орм Ириан са убедени, че ще е добре, ако Принцесата на Каргските земи замине с нас на остров Роук. Затова ви моля да дойдете с нас.

— Да дойде.

— На остров Роук.

— На кораб — каза тя и изведнъж тихо изстена. После промълви: — Ще дойде. Аз идва.

Не знаеше какво да отвърне. Каза само:

— Благодаря ви, милейди.

Тя кимна. Само веднъж. Като равен на равен.

Той се поклони. Остави я, както го бяха учили да напуска баща си, принца, при официални случаи в двора на Енлад, без да обръща гръб, а пристъпвайки заднешком.

Тя стоеше с лице към него, разтворила булата пред себе си, докато той не стигна до прага. Тогава пусна ръцете си, булата се затвориха и той я чу как ахна и издиша тежко, като след действие, изискващо неимоверно усилие на волята и на което едва е издържала.

Храбра, беше я нарекла Тенар. Не го разбираше, но съзнаваше, че е бил свидетел на голяма храброст. Целият гняв, който го беше изпълнил, който го беше довел тук, изчезна. Не беше изцеден, нито се чувстваше задушен, чувстваше се като озовал се пред някоя скала, на някое високо място, с чист въздух. Като пред истина.

Мина през стаята, пълна с мърморещи, лъхащи на ухания забулени жени, които се отдръпваха пред него в сумрака. Слезе по стълбището и поговори с лейди Опал, каза добра дума на зяпналата дванайсетгодишна придворна дама. Поприказва учтиво с мъжете от свитата си на двора. Качи се кротко на седлото на сивия си кон и подкара умислено към двореца на Махарион.