Другият вятър [The Other Wind - bg]

— Щом ти, Техану и Орм Ириан сте убедени, че тази жена трябва да дойде с нас на Роук, и Оникс също е съгласен, приемам преценката ви, макар да съм убеден, че е погрешна. Моля те, кажи й, че може да дойде, ако иска.

— Ти си този, който трябва да й го каже.

Той замълча. После излезе от стаята, без да отговори.

Мина покрай Тенар и макар да не я погледна в очите, я видя ясно. Изглеждаше стара и изцедена, ръцете й трепереха. Съжаляваше я, изпитваше срам от проявената грубост към нея, облекчение от това, че никой друг не бе видял сцената; но тези чувства бяха като бледи искри сред огромния мрак на гнева му към нея, към принцесата, към всички и всичко, които му налагаха това фалшиво задължение, този нелеп дълг. На излизане от стаята разкопча яката на ризата си, сякаш го задушаваше.

Дворцовият му иконом, муден и улегнал човек с прозвище Добриян, изглежда, не го очакваше да се върне толкова рано или точно през тази врата, защото подскочи и го зяпна стъписан. Лебанен го изгледа ледено и му каза:

— Съобщи на Върховната принцеса да се яви при мен следобед.

— Върховната принцеса?

— Да не би да са повече от една? Не знаеш ли, че дъщерята на Върховния крал ни е гостенка?

Слисан, Добриян заломоти извинения, но Лебанен го прекъсна:

— Ще отида лично в Речния дом.

И тръгна — гонен, дърпан за ръкава и най-сетне — удържан от усилията на иконома да го забави, колкото да се събере прилична свита, да се изведат коне от конюшните, да се съобщи на молителите, чакащи за аудиенция в Дългата зала, че тя ще се отложи за следобед, и прочие. Всичките му задължения, дългове, всички онези спънки и капани, всички ритуали и лицемерия на кралската му „власт“, които го дърпаха и теглеха надолу като в тресавище, докато го задушат.

Когато най-сетне доведоха коня му, той се метна на седлото толкова рязко, че животното улови настроението му, вдигна се на задните си крака и зарита. Конярите и слугите се дръпнаха уплашено назад и Лебанен изпита злобно задоволство, като видя разширяващия се пред него кръг. Подкара коня право към портата, без да дочака мъжете от свитата му да се качат по седлата. Поведе ги в бърз тръс през градските улици, доста пред тях, като съзнаваше затруднението на младия офицер, който уж трябваше да язди пред него и да вика: „Път, отворете път на краля!“, но беше изостанал и не смееше да рискува да го подмине.

Беше почти обед; по улиците и площадите на Хавнър беше горещо и почти пусто. Щом чуеха тропота на копитата, хората притичваха на праговете на къщи и дюкяни, познаваха краля си и го поздравяваха. Жени, насядали на прозорците, за да поклюкарстват, поглеждаха надолу и махаха, а една му хвърли цвете. Копитата на коня му закънтяха по тухлите на широк, окъпан от слънцето площад, съвсем пуст освен едно псе, което изкуцука на три крака, без да го е еня за царствената му особа. След площада кралят пое по тесния проход, водещ към настлания с камъни път покрай Серенен, а сетне тръгна по него, в сянката на върбите под старата градска стена към Речния дом.