Натоварени със зло
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Петров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Натоварени със зло». Краткое содержание книги:
Многопластова философска притча за същността на човешката личност, за смисъла на човешкия живот и за морално-етичния избор, пред който се изправя всеки човек в един съдбовен миг от своя живот.
Флората не е нещо отделно от нас — някакъв отвратителен и опасен звяр от джунглата, който трябва или да бъде унищожен или изгонен на края на света. (Между другото, къде се каните да го прогоните? В съседната област или в съседния регион? Или, може би в съседната република?)
Флората е нашата болка, нашето страдание. Може и да е болест. Може би е гнойна рана. Тогава за лечението е нужен лекар, професионалист, изпълнен със знание и милосърдие. Никакво самолечение! Никакви шамански танци! Няма нужда от знахари — с водка вместо наркоза и трион вместо скалпел.
А може би пред очите ни възниква, на пръв поглед стихийно, един съвършено нов елемент на човешката цивилизация, нов начин на живот, нова самостойна култура. В такъв случай кръвта, болките, нечистотиите — всичко това всъщност е едно раждане! Новороденото не е много красиво, дори изглежда малко уродливо, а освен това врещи и папа, но то е обречено да расте и в близко бъдеще да заеме своето място като част от човечеството. И ако е така, то опазил ни бог от нечистоплътни баби-акушерки и делови майстори на абортите!
Кой в нашия град крещи най-силно? Огледайте се наоколо, погледнете внимателно, вслушайте се и се замислете!
Много силно, даже оглушително, крещят (както си е от време оно) хората с най-голяма вина за това, което става, онези, които не са съумели да възпитат, не са съумели да отклонят и да привлекат, не са съумели да създадат привързаност към себе си, а най-вече онези, които са били ЗАДЪЛЖЕНИ да правят всичко това, водели са се за специалисти и са получавали заплати и премии: некадърните педагози в училищата, равнодушните наставници в предприятията, бездарните културно-масовици. Те се скъсват от викане, за да заглушат собствената си съвест и за да оглушат около себе си хората, които се опитват да открият къде всъщност са виновниците.
Мощно реват отговорните хора — онези, които са назначавали, издигали и оформяли споменатите некадърници; сега се опитват да прехвърлят вината върху своите протежета, върху несъществуващите съблазнители и по стар навик — върху зловредното влияние отвън. А редом с тях, но с не по-малка сила реват и онези, които засега все още са само полуотговорни, защото бързо са съобразили, че съвсем скоро ще започнат да се освобождават места и точно това е моментът да посъберат малко политически капиталец, като демонстрират своята обективност, деловитост и готовност да оправят положението с решителни действия. Ах, това вечно племе, което се смята призвано да отговаря за всичко и затова не отговаря за нищо!
Ето че вече се чуха и пресипналите гъргорещи, скърцащи и кашлящи гласове на милите наши ревностни пазители на добрата старина, на гордите свидетели на отдавна отминали дни, които през последния половин век познават живота само от уводните статии на вестниците и от информационните емисии на телевизията, на гвардейците на перестройката, които сега би трябвало да друскат правнуците си и да пазят уюта на семейното огнище, ама не — къде ти! Те тръгнаха напред и развяха старите знамена, по които все още се четат полуизтрити лозунги: „На борба срещу тежкия рок! На борба с чуждопоклоничеството! Да изкореним шарените коси! Да изкореним синхролайтингите! Системките — в помийната яма! Да стъпчем контакторите!“
След тях се чу железният звън от гласовете на пазителите на абсолютния ред, на апологетите на стройните редици, които свято вярват, че за всички социални затруднения има само едно лекарство — строй се, марш, дай тон за песен! Който е извън строя, той е извън закона. А с тези, които са извън закона, трябва да се постъпва само по един начин — да бъдат окачвани по-нависоко и по-накъсо.
С всеки изминал час все по-силно шумят, дюдюкат и крещят скучаещите „юнаци“, викачите, които предвкусват бъдещия весел лов, усещат как наближава златното временце, когато ще могат да се разпуснат, безнаказано да си разпашат пояса, да си начешат юмруците и да му отпуснат края без страх от органите на реда.
Дори и само заради тази глутница не ще има прошка за онези, които сега с изхвръкнали от напрежение очи мятат гръм и мълнии в своите демагогски речи, вместо да млъкнат за малко и да се замислят.
„Не съм назовал имена, макар, че бих могъл да ги назова. Бях рязък и, може би, дори груб, но не се извинявам за това. Всичко казано тук е отправено към хора, голяма част от които са мои ученици и ученици на моите ученици. Всичко казано тук се отнася към тях в същата степен, в която го отнасям и към самия себе си. През последните дни ме измъчват срам и мъка, защото аз напълно поемам вината за това, което става и лично върху себе си — в онази степен, в която тя може да бъде поета от отделния човек. Аз моля само за едно: замълчете и се замислете. Защото настана времето, когато, за момента, не може да се направи нищо друго“.