Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Но не това я обърква най-силно. Защото далеч под тях по бреговете на този остров, край неизброимите канали и по улиците стоят…
Чудовища. Изчадия. Високи страховити лъскави същества с безизразни примитивни лица, гърбовете и раменете им осеяни с рога и дълги зъби.
Техните мисли брулят съзнанието ѝ като ураган, блъскащ къща: „Майко… Майко! Молим те, освободи ни! Молим те, дай ни обещаното…“
Тя затваря очи и се извръща. Някаква частица от нея знае, че някога са били хора и са се превърнали в тези твари само защото това е било поискано от тях. Но тя ли го е поискала? Все не успява да си спомни.
Върви нагоре по стъпалата към своята тронна зала — огромният грозен червен трон я чака. Той е донякъде като живо същество: нейно творение, което сякаш проси близостта ѝ. Седне ли на червения трон, тя си връща по-голяма част от себе си.
„Не е твой — напомня си тя. — Всъщност не е.“ Но не може да убеди сама себе си.
А близостта до трона незнайно как я прави по-силна, помага ѝ да си спомни. Помага ѝ със спомена за твърде странната гледка преди някой и друг ден: тя застана пред прозорец към друг свят, в който имаше някакви хора. Те не знаеха, че е там, че ги слуша как описват рудник, прокопан дълбоко в земята… Внезапно в изблик на ярост и изумление тя проумя какво вършат и нямаше значение дали самите те разбират.
Докато си спомня, застанала пред огромния червен трон, юмруците ѝ се свиват и тя прелива от ужас, бяс и погнуса.
След всичко, което тя е направила за тях, искат да ѝ причинят това? Да лишат от смисъл цялата ѝ саможертва?
Знае, че трябва да направи нещо. Трябва да се намеси. Но това може да я убие.
„Струва ли си?“
Тя се замисля.
„Да. Да, струва си.“
Съсредоточава се, протяга ръка и посяга към меча.
Мечът винаги е там. Никога не изчезва напълно, защото от деня, когато го е взела в ръка, той е част от нея или тя — част от него. Защото тя разбира със самата си същност, че той е много повече от оръжие: стисне ли черната дръжка, зърне ли проблясващото острие, тя преживява хиляда битки, хиляда убийства, хиляда години на жестоки сблъсъци, чува крясъците на хилядни войски и гледа небесата потъмнели от хиляди копия и стрели, вижда как пръстта омеква и потъмнява от кръвта на хиляди.
Тя държи меча в бялата кула. „Ти си едно с мен — шепне мечът. — Ти ми принадлежиш и аз ти принадлежа…“
Знае, че това не е истина. Или поне мисли, че не е. Но е нужно да вярва в това още мъничко. Чрез съгласието с меча може да постигне толкова много…
Например да прекоси към земята на живите и да я подложи на почти безгранична разруха.
Тя вдишва, затваря очи и слуша меча.
През своята продължила 17 години служба като губернатор на град Баликов Малагеш е ръководила 127 срещи на градските старейшини, 314 заседания по проблемите на града, 514 събрания в градската управа и 1073 съдебни заседания по дела срещу нарушители на Световните регулации, дръзвали да се занимават с Божествата въпреки строгия надзор на Сейпур. Знае точния брой, защото след всяко събитие, което понякога се е проточвало до десет часа, се е връщала в кабинета си, вадила е папката и е отбелязвала поредната чертичка на последния лист.
Само една. Защото тези миниатюрни знаци някак са ѝ помагали да се отдели от цялото си презрение, ярост и безсилие, да го укроти и да го освободи чрез това единствено сдържано движение, като натисне с върха на писалката меката податлива повърхност на листа. А често е имала твърде много за освобождаване, защото една от прелестните особености на всяка среща с толкова учтивите жители на Баликов са били безбройните обиди, оскърбления и неприкрити заплахи, изкрещени към нея с все сила.
Но сега Малагеш гледа събраните племенни старейшини в Галериите на Воортяштан, средището на градската управа, и си казва, че службата ѝ в Баликов е била като приятна разходка в сравнение със ставащото тук.
Веждите ѝ се извиват, докато наблюдава как възрастен брадат мъж с червена татуирана лента около шията се надига от мястото си, изобразява с позата си непоносима скръб и започва да крещи:
— Искам да обвиня за тази смърт рода Орскова! Искам да провеся смъртта на хората от моето племе върху техните шии и рамене!
Думите му са посрещнати с хули и твърде подробни заплахи от гърлата на половината присъстващи.