Град на остриета

Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:

Преди броени десетилетия град Воортяштан е бил твърдина на Божеството, олицетворявало войната и смъртта, и средище на страшните пазители, поробили и унищожили милиони хора.Богинята е мъртва. Градът тъне в разруха. А според войниците на новата световна сила, покорила тези земи, тук има само примитивни племена, затънали в кървави междуособици и готови всеки миг за бунт срещу окупаторите.Бълващата сквернословия Тюрин Малагеш, подозирана във военни престъпления, е изпратена в тази неприветлива пустош да дослужва, за да се наслаждава на генералската си пенсия.Такова е прикритието ѝ.Малагеш е дошла да издирва изчезнал агент и да проучи откритие, което може да промени неузнаваемо света… или да го погуби.Както се случва само с най-добрите книги, „Град на остриета“ пренася читателите в измислен свят, но ги подтиква да се вгледат много по-придирчиво в истинския.Буклист

Перейти на страницу:

Но новите попълнения в охраната там са съвсем оскъдни. Доколкото успява да забележи, не са повече от четирима или петима — трима на главните входове и двама обикалят. Общо взето, нищо не се е променило.

Допълнителната охрана се набива на очи при изпитателната площадка на Зигне, която е в другия край, отдалечена от най-голямото оживление в пристанището. Два дена поред Малагеш гледа сутрин и вечер как повече от десет нови за нея служители на охраната — дрейлинги с вид на бандити и нарезни пушки на рамо — пазят всички подходи към площадката. Началникът им Лем почти винаги е с тях и оглежда навъсено улиците, едната му ръка винаги е близо до оръжието.

Вечерта преди деня, когато трябва да присъства заради Бисвал на срещата със старейшините на племената, Малагеш се промъква в пристанището и си намира скривалище между струпани палети. Работниците на ЮДК са я виждали със Зигне и повечето не ѝ обръщат внимание, но съвсем друго би било, ако някой я зърне да наблюдава входа на изпитателната площадка с далекоглед.

Час след час не се случва нищо. А после Зигне идва с подложката за листове в ръка. Лем отива при нея. Говорят си нещо. Зигне захвърля изнервено цигарата си, застава пред вратата и отбелязва нещо на горния лист. Изглежда бледа и изнурена, все едно е яла развалена храна.

„Уплашена е — досеща се Малагеш. — Не, тя направо е изпаднала в паника…“

Зигне извива глава и кима на пазача до вратата. Той отдава чест припряно — твърде странна случка за уж цивилна организация — и натиска лост в стражевата будка.

Вратата явно се задейства с някакъв механизъм, защото се завърта бавно навътре. Напомня натрапчиво за врата на банков трезор и зад нея се вижда…

Втора врата. И тя не се различава кой знае колко от първата.

Зигне влиза, обръща се и гледа как първата врата се затваря мудно. Едва когато е останал тесен процеп тя решава да отвори втората врата.

„Ама никак не искат някой да научи какво има вътре.“

Първата врата се затваря с глух тътен.

Малагеш се подсмива.

— Изпитателна площадка. Как пък не…

От дълбините

Погубваме мечтите си заради какво ли не и винаги забравяме, че ще се пробудим и ще видим само прах и пепел!

Що за глупци сме да се преструваме, че когато тръгнем на война, не водим със себе си и своите любими хора.

Ако знаех каква мъка ще си навлека, щях да стана майсторка на играчки.

Валайча Тинадеши на погребението на нейния 4-годишен син, Юкоштан, 1659 г.

В бялата твърдина богинята отваря очи.

Знае какво ще види. Знае, че ще види огромните бели празни зали, белите колони с назъбени капители и нескончаемите виещи се бели стълби. Знае, че ще види студената бяла светлина на луната, нахлуваща през прозорците. И знае, че ако отиде при прозорците, ще види безкрайните бели брегове и великанските бели статуи, ще чуе бавното мърморене на морето.

Знае, защото е в този бял дворец открай време, още от началото на времето и всички неща.

Тя тръсва глава. Ризницата ѝ звънва тихо от това движение. „Не е вярно — сгълчава се тя. — Не си била тук винаги… Не помниш ли?“

Броди из белите зали, металните ѝ ботуши тропат по белия каменен под. Броди часове наред, може би и дни — не знае как минава времето. Не вижда и не чува никого. Сама е тук. Това огромно място е напълно опустяло.

Поне вътре — отвъд стените на двореца е съвсем различно.

Тя долавя мислите им дори от недрата на своя палат. Терзаят съзнанието ѝ с тези измъчени копнежи и жални, плачливи молби, умоляват я да ги забележи, да направи нещо. Тя се насилва да ги пренебрегне, да ги държи настрана, но те говорят толкова думи и са толкова много…

„Майко, Майко — дай ни онова, което обеща. Дай ни онова, от което се нуждаем. Дай ни онова, за което се сражавахме и умряхме…“

Богинята се опомня, когато изкачва стълби, може би за да избяга от тях. Не е уверена в това. В твърде много неща не е уверена напоследък. Има смътни спомени как е било някога и знае, че някак е избрала да бъде тук… но е толкова трудно да си спомни.

Стига до прозорец. Поколебава се — не иска да види, нежеланието ѝ е отчаяно, но знае, че трябва да погледне. Те стават все по-силни и тя вече не се владее.

Застава пред прозореца и наднича. Стои нависоко, стотици стъпки над земята, и гледа към струпани нагъсто кули, бели като порцелан и блещукащи, чудновато органични, сякаш са морски гъби или коралови израстъци. По-смущаващи са статуите, стърчащи между кулите и над улиците — могъщите фигури имат само далечна прилика с хора и са замръзнали в мигове от битки с вдигнат меч или мушкащо копие.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?