Лазурна

В магазина се надигнаха гласове. Вратата се отвори, изпълни стаята със светлина и Саф влезе вътре.

— О, чудесно! — втренчи се в масичката до леглото. — Натъпка те с опиати и започна да те разпитва, нали?

— Наистина донесох лекарства. — Битърблу бръкна в джоба на пелерината. — Да облекчат болката ти.

— Или като подкуп? — предположи Саф и изчезна в малката ниша, която служеше за кухня. — Изгладнял съм като вълк — извика той и последва шумно дрънчене.

След миг подаде глава и помоли съвсем искрено:

— Искрице, благодари на Мадлен. Предай й, че не бива да отказва да й плащаме. Няма да се разорим.

Битърблу вдигна показалец пред устните си. Теди спеше.

По-късно Битърблу седеше до масата със Саф и го гледаше как маже сирене върху хляб.

— Дай на мен — протегна ръка, забелязала как стиска зъби.

— Ще се справя — поклати глава той.

— Аз също. И няма да ме боли.

Освен това беше начин да ангажира ръцете и ума си с нещо. Твърде много й харесваше Саф, седнал пред нея, насинен и дъвчещ. Харесваше й твърде много да е в тази стая и да му се доверява и същевременно да не му се доверява, готова да го излъже, ала и да му каже истината. Чувствата й не бяха разумни.

— Гложди ме любопитство какво печатат Брен и Тилда всяка нощ и защо не бива да го виждам.

Той й протегна ръка.

— Какво? — попита подозрително тя.

— Подай ми ръка.

— Защо?

— Искрице, страхуваш се да не те ухапя ли?

Дланта му бе широка и мазолеста като всяка моряшка ръка, която бе виждала. Носеше пръстен на всички пръсти не красиви и тежки като на По, не благороднически накити, но все пак от истинско лиенидско злато като обеците на ушите му. Лиенидите не се скъпяха в това отношение. Бе протегнал очаквателно ранената си ръка и сигурно го болеше.

Тя му подаде своята. Той я улови с двете си длани и я огледа извънредно старателно, прокарвайки върха на палеца си по всичките й пръсти, по кокалчетата, по ноктите й. Бе свел луничавото си лице и тя се почувства уловена натясно между горещината на дъха му и горещината на кожата му. Вече не искаше да отдръпне ръка. Той обаче се изправи и я пусна.

— Какво ти щукна? — тя съумя някак да вмъкне сарказъм във въпроса.

Той се ухили.

— Имаш мастило под ноктите, пекарке, а не брашно. Дланта ти мирише на мастило. Лоша работа! Ако миришеше на брашно, щях да ти кажа какво печатаме.

— Лъжите ти обикновено не са толкова очевидни — изсумтя тя.

— Искрице, не те лъжа.

— Нима? Никога нямаше да ми кажеш какво печатате.

— А твоята ръка никога не мирише на брашно — усмихна се той.

— Не, разбира се, понеже съм месила хляб преди двайсет часа!

— От какво се прави хлябът, Искрице?

— Каква е Дарбата ти? — отвърна на удара с удар Битърблу.

— О, сега накърняваш чувствата ми — провлече той, без да изглежда ни най-малко посърнал. — Казах го вече и ще повторя — не те лъжа!

— Това не значи, че ми казваш истината.