Лазурна

Цяла седмица библиотеката служеше на Битърблу като извинение да излиза от кабинета, понеже Руд нямаше интересни случаи в съдебната зала, а тя не искаше да инспектира дренажите с Ранмуд, да разглежда помещението, където Дарби складира документите, и прочее задачи, предложени й от Тиел.

На четвъртия ден влезе в библиотеката и свари котката да стои на стража пред входа. Създанието оголи зъби и дрипавата козина щръкна по гърба му, осеян със смесица от петна и ивици, които някак не подхождаха на тялото му. Все едно носеше палто с неточен размер.

— Библиотеката е моя — тропна с крак Битърблу.

Котката побягна уплашено.

— Имаш симпатична котка — каза Битърблу на Дийт, когато стигна до писалището му.

Дийт й протегна книга, стиснал я с два пръста, все едно вони.

— Какво е това? — попита Битърблу.

— Следващото четиво от опреснителното ви начинание, кралице. Истории, написани от вашия баща, краля.

След мимолетно колебание тя взе книгата. Излезе от библиотеката, неволно носейки я по същия начин, на известно разстояние от тялото си, а после я остави в най-далечния край на масата в дневната.

Успяваше да я поглъща на съвсем малки порции. Причиняваше й кошмари и се наложи да спре да я чете в леглото. За разлика от другите книги никога не я държеше върху нощната си масичка. Почеркът му с едри, леко килнати букви, й беше толкова познат, че сънуваше как всяка прочетена от нея дума е написана със същия почерк. Сънуваше и как вените й посиняват под кожата, издуват се и се извиват, оформяйки почерка му. Сънува и друго — Лек, надвесен като огромна стена над страниците, пише мятащи се и гърчещи се букви, ала опиташе ли се да ги прочете, се оказваше, че не са никакви букви. Този сън бе повече от сън — беше спомен. Веднъж Битърблу хвърли в огъня странните заврънкулки на баща си.

Лек разказваше обичайните фантасмагории — пъстроцветни летящи чудовища се разкъсват едно друго; пъстроцветни чудовища в клетки пищят кръвожадно. Някои истории обаче бяха истински. Беше писал за Катса! За счупени вратове и ръце, за отсечени пръсти; за братовчеда, който Катса бе убила неволно като малка. Историците описваха с нескрито благоговение способностите й. Битърблу потрепери при мисълта какво страхопочитание е изпитвал баща й към нещата, от които Катса толкова се срамуваше.

Имаше история и за жена с невероятна червено-златна розова коса; контролирала хората с отровното си съзнание и живеела самотно заради ненавистната си сила. Битърблу усети, че става дума за жената от гоблена в библиотеката, жената в бяло. В очите й обаче нямаше злост и ненавист. Успокояваха я, когато ги съзерцаваше. Или Лек я бе описал погрешно на художника, или той нарочно я бе променил.

Когато си лягаше вечер, понякога Битърблу се утешаваше с другия сън, който бе сънувала в къщата на Теди и Саф — тя е бебе в майчината прегръдка.

* * *

Едва след цяла седмица четене отново излезе в града. Опитваше се с книгите да прогони Саф от мислите си. Не успя. Двоумеше се за нещо, изпълващо я със смътна тревога, ала не бе сигурна какво е.

Върна се в печатницата не защото взе решение, а просто не се стърпя. Задушаваше се в стаята нощ след нощ, терзаеше се, задето не усеща досега на тъмните улици, а и Теди й липсваше.