Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Разкаянието разкриви лицето й. С нежна прегръдка тя повдигна тялото на момичето.
— Ужасно е… Ужасно. Майчината любов ме заслепяваше. Бях се отдала единствено на собственото си дете. Превърнах се в зъл демон за детето на друга жена. Ти също имаш майка. Ако тя ме познаваше, за нея аз щях да съм… демон. Бях убедена в правотата си. Но в очите на другите съм безчувствено чудовище.
Думите сякаш изпълниха цялата пещера и отекнаха обратно в собствените й уши. Наоколо бе пусто. Ничии очи не я следяха, ничии уши не слухтяха край нея. Тъмнината на изминалата нощ се бе превърнала в светлина на мъдростта на Буда.
— Колко беше добра, Оцу. Да бъдеш тормозена толкова години от тая ужасна дърта глупачка и никога да не й отвърнеш с омраза. Да дойдеш, въпреки всичко, да ме спасиш… Едва сега прогледнах! Преди бях сляпа! Цялата доброта на сърцето ти ми се виждаше престорено зло. Нежността ти възнаградих с омраза. Бях като побъркана, наистина бях сляпа. О, Оцу, прости ми!
Тя притисна мокрото си лице до това на момичето.
— Де да беше синът ми тъй добър и нежен като теб… Отвори отново очи, погледни ме — аз моля за прошка! Отвори уста, наругай ме — аз го заслужавам. Оцу… прости ми.
Докато се взираше в лицето й и лееше горчиви сълзи, тя видя самата себе си. Видя се такава, каквато вероятно е била, докато са ставали всички онези грозни препирни помежду им. Осъзна колко лошо и грубо се е държала и сърцето й се сви от болка. Продължи да повтаря „Прости ми, прости ми…“ Дори й хрумна, че ще е справедливо да остане тук, докато собствената й смърт не я прати при момичето.
— Не! — изведнъж възкликна тя. — Стига вече хленчене и плач. Може би… може би тя не е мъртва. Ако опитам, може би ще успея да я върна към живота. Тя е още млада. Предстои й толкова много. Внимателно нагласи Оцу да легне по гръб на земята и излезе навън. Слънчевата светлина я ослепи. Затвори очи и сви ръцете си пред устата.
— Къде изчезнаха всички? Ей, вие, хора! Насам! Помощ! — отваряйки очите си, изтича няколко крачки напред, като не преставаше да вика.
В кедровата горичка нещо се раздвижи, после се чу глас:
— Тя е тук. Нищо й няма!
От горичката наизлязоха десетина човека, все от рода Хониден. Изслушали разказа на потъналия в кръв и оцелял след жестоката схватка с Джотаро мъж, те започнаха издирване и начаса, въпреки проливния дъжд, тръгнаха да я търсят. Все още не бяха свалили наметките си и имаха доста мърляв вид.
— А, значи сте добре — възкликна първият, който се приближи към нея. Всички я наобиколиха. По лицата им се четеше огромно облекчение.
— Не се безпокойте за мен — смъмри ги Осуги. — Бързо, елате да видим дали може да се направи нещо за едно момиче в пещерата. От часове е в безсъзнание. Ако не й дадем веднага някакъв лек…
Гласът й беше плътен и дълбок. Тя трескаво ги заведе до пещерата. Може би от смъртта на чичо Гон насам не й се беше случвало да плаче от мъка.
Приливите на живота
Есента отмина. След нея си отиде и зимата.
Беше началото на четвъртия месец на 1612 година. На палубата на кораба, който редовно се движеше между Сакай, област Идзуми и Шимоносеки в Нагато, се тълпяха пътници.
Когато разбра, че корабът всеки момент ще вдигне котва, Мусаши се надигна от една пейка в магазина на Кобаяши Тародзаемон и се поклони на дошлите да се сбогуват с него.
— Горе главата! — окуражаваха го те, докато го изпращаха до кея.
Там беше и Хонами Коецу. Неговият добър приятел Хайя Шою беше болен и не успя да се присъедини към групата на изпращачите. Но вместо него беше дошъл синът му Шоеки със съпругата си. Тя беше жена, чиято ослепителна красота привличаше погледите на всеки, който я зърне.
— Това е Йошино, нали? — прошепна един от мъжете на другаря си, дърпайки го за ръкава.
— Йошино от Янагимачи ли?
— Аха. Йошино Даю от Огия.
Шоеки я представи на Мусаши, без да споменава някогашното й име. Лицето й не му се стори познато, защото това беше втората Йошино Даю. Какво се беше случило с първата никой не знаеше — къде се намираше, беше ли омъжена или не? Хората отдавна бяха престанали да говорят за необикновената й красота. Красотата е като цветята — цъфти, но после увяхва. В шеметния свят на кварталите за развлечения времето тече бързо.
Йошино Даю. Името извикваше спомени за снежни нощи, бумтящ огън от божурови стъбла и счупена лютня.
— Изминаха осем години от нашата първа среща — отбеляза Коецу.
— Да, осем години — като ехо повтори Мусаши, чудейки се къде ли е отишло всичкото това време. Имаше чувството, че с днешното качване на кораба ще приключи един етап от живота му.
Сред изпращачите беше и Матахачи. Виждаха се също и няколко самураи от дома Хосокава в Киото. Неколцина други предадоха най-сърдечни пожелания от господаря Карасумару Мицухиро.