Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Добре. Но междувременно, защо не се върнеш с мен в Химеджи?
— Чудесно.
— Искам да дойдеш у дома.
Оцу мълчеше.
— От думите на баща ми разбирам, че той те е познавал доста добре, преди да напуснеш Шиподжи… Не знам какво е намислил, но каза, че иска да те види още веднъж и да поговори с теб.
Свещта почти догаряше. Оцу се обърна и погледна към небето изпод оронената стряха.
— Заваля — каза тя.
— Така ли? А утре ни чака път до Химеджи.
— Една есенна баня няма да ни навреди. Ще си сложим шапките.
— Бих предпочел да не валеше. Те затвориха дървените кепенци и в стаята скоро стана топло и влажно. Джотаро беше замаян от нежния аромат, който лъхаше от Оцу.
— Лягай си — каза той. — Аз ще спя ей там.
Той намери някаква дървена възглавница, която постави под прозореца, и легна на една страна с лице към стената.
— Още ли си будна? — измърмори след малко. — Трябва да поспиш.
Той се зави през глава и дълго се въртя, преди да потъне в дълбок сън.
Милосърдието на Канон
Оцу седеше, заслушана в капещата от една цепка на покрива вода. Подгонен от вятъра, дъждът се стрелваше под стряхата и с плясък се разбиваше в кепенците. Но беше есен и нищо не се знаеше. Утрото можеше да блесне бистро и свежо.
Изведнъж в мислите й се върна Осуги. „Чудя се къде ли е в тая буря. Сигурно е мокра до кости. Тя е стара. Може да изкара до сутринта. А дори и да оживее, ще минат дни преди някой да я намери. Може да умре от глад.“
— Джотаро — лекичко извика тя, — събуди се.
Страхуваше се, че той е извършил нещо ужасно. Беше го чула да казва на един от главорезите от бандата на старицата, че я е наказал. На път за хана случайно подхвърли нещо подобно.
„Дълбоко в себе си тя всъщност не е чак толкова лоша, помисли си Оцу. Ако бъда честна с нея и й разкажа всичко, сигурна съм, че ще ме разбере… Трябва да я открия.“
Продължи да разсъждава: „Ако Джотаро се ядоса, няма спасение.“
Тя отвори единия кепенец. Дъждът блестеше на фона на черното небе. Тя подви полите си, откачи от стената една широкопола шапка от бамбукови кори и я завърза на главата си. После прехвърли през раменете си огромно наметало против дъжд, обу сламените си сандали и се вряза в спуснатата от небето водна завеса.
Когато наближи светилището, пред което Мамбей я бе оставил да чака, забеляза, че каменните стъпала, които водеха нагоре към него, са се превърнали в стъпаловиден водопад. Горе вятърът беше много по-силен. Воят му отекваше между кедрите подобно лай на глутница бесни кучета.
„Къде ли може да е“, помисли си тя, докато надзърташе в светилището. Провикна се в тъмното пространство под него, но не получи отговор. Заобиколи отзад сградата и известно време оглежда там. Виещият вятър я връхлиташе подобно на огромна вълна в разбушувано море. Постепенно до слуха й достигна и друг звук, трудно доловим в бурята. Той спря, но след миг отново се появи.
— О-о-ох. Няма ли кой да ме чуе… Никой ли няма там вън?… О-о-ох.
— Бабо! — извика Оцу. — Бабо, къде си?
Макар да крещеше с всички сили срещу вятъра, гласът й не стигна далеч.
Но чувството на Оцу сякаш само установи връзка със старицата.
— Ох! Там има някой. Знам го… Спасете ме! Насам! Спасете ме!
В откъслечните звуци, които достигнаха до слуха й, Оцу различи нотки на отчаяние.
— Къде си? — пронизително извика тя. — Бабо, обади се!
Тя обиколи тичешком храма, спря за миг, после отново продължи. Почти случайно пред погледа й се изпречи нещо, прилично на меча хралупа. Беше на около петдесет стъпки встрани от нея, където започваше стръмната пътека за вътрешния храм.
Колкото повече приближаваше, толкова по-сигурна беше, че гласът на старицата идва оттам. Приближи се до входа и се спря. Огледа огромните камъни, които го запречваха.
— Кой е? Кой е там? Да не би да си духът на Канон? Аз я славя всеки ден. Смили се над мен. Спаси бедната затворена от злодеи старица.
Молитвите на Осуги започваха да стават истерични. Полуплачеща, полумолеща се, притисната в тъмното пространство между живота и смъртта, тя видя образа на милосърдната Канон и я обсипа с пламенни молитви за живот.
— Колко съм щастлива! — в изстъпление извика тя. — Всемилостивата Канон разбра колко е добро сърцето ми и се смили над мен. Дошла е да ме спаси! Велика милост! Велико съчувствие! Слава на бодхисатва Канон, слава на бодхисатва Канон, слава…
Гласът й изведнъж секна. Може би си помисли, че молитвите й са били достатъчни, защото смяташе, че когато е в такова отчаяно положение, Канон, независимо как, трябва да се притече на помощ. Тя беше глава на добро семейство и добра майка. Смяташе се за почтен и безупречен човек. Каквото и да направи, беше, разбира се, оправдано. Но после, когато се убеди, че този, който стои отвън, е не привидение, а жив човек, се успокои, а след това припадна.