Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Няма да избягам. Няма… ох, боли!
— Разбира се, че боли.
— Пус… — във внезапен изблик на сила Оцу се отскубна от хватката й и се изправи на крака.
— А, не, да ги нямаме такива! — Осуги мигновено поднови нападението си, сграбчвайки здраво косата на Оцу.
Бялото лице на момичето се обърна нагоре към небето. Дъждът го заоблива. Оцу затвори очи.
— Ах, ти, уличнице! Толкова мъки ми причини през всичките тези години!
Всеки път, когато Оцу отваряше уста да продума или пък се опиташе да се освободи от мъчителката си, Осуги със злоба я дръпваше за косата. Без да я пуска, тя я блъсна на земята, стъпи тежко отгоре й и започна да я рита.
Изведнъж в погледа на Осуги като че ли блесна изненада. Тя пусна косата на Оцу.
— О, какво направих? — ужасена изстена тя. — Оцу?
В гласа и се долавяше болка. Погледна към безжизненото тяло, проснато в краката й.
— Оцу! — тя се наведе и напрегнато се вгледа в просмуканото от дъжда лице. На пипане то беше ледено като змийска кожа. Доколкото можеше да прецени, момичето не дишаше.
— Тя… тя е мъртва.
Осуги се ужаси. При все, че не искаше да прости на Оцу, нямаше намерение да я убива. Изправи се и като се вайкаше, отстъпваше назад. Постепенно се поуспокои и внезапно й хрумна една мисъл:
— Е, явно не ми остава нищо друго, освен да потърся помощ.
Тя тръгна, но в миг се разколеба, обърна се и се върна обратно. Вдигна от земята студеното тяло на Оцу и на ръце го пренесе в пещерата. Входът беше тесен, но самата пещера бе достатъчно просторна. Някога, в далечното минало, отшелници бяха прекарвали дълги часове в медитация, опрени на една от стените й.
Когато дъждът поспря, тя показа глава навън, но тъкмо се накани да тръгва, и облаците отново се сгъстиха.
Дори до най-вътрешните участъци на пещерата достигаха пръски дъжд, които се стичаха по улейче, образувало се над входа.
„Не след дълго ще се съмне“, помисли си Осуги, приклекна някак равнодушно в един ъгъл и зачака бурята отново да утихне.
В пълната тъмнина на пещерата тя беше сама с тялото на Оцу. Скоро се унесе в мисли. Имаше чувството, че вижда в мрака едно бледо, леденостудено лице, което я гледа с укор. В началото се опитваше да се успокоява, като си говореше на ум: „Всичко, което се случва, е предначертано. Заеми мястото си в Рая като новороден буда. Не изливай злобата си върху мен.“ Но не след дълго страхът и чувството за ужасната отговорност, легнала на плещите й, я накараха да подири успокоение в набожността си. Затвори очи и започна да си пее някаква сутра. Когато най-накрая устните й престанаха да се движат и тя прогледна отново, чу песента на птиците отвън.
Времето се беше прояснило. Дъждът бе спрял. През отвора на пещерата я погледна блестящото слънце. Върху грубия под се надбягваха свежите му, ослепителнобели лъчи.
— Чудя се, какво ли е това? — на висок глас каза тя и стана.
Погледът й се спря върху един надпис, който незнайна ръка беше издялала върху пещерната стена. Приближи се и зачете:
В годината 1544 изпратих шестнадесетгодишния си син на име Мори Кинсаку да участва в битката при крепостта Тенджиндзан на страната на господаря Урагами. Не го видях повече. Водена от мъката си, обикалям различни места, светилища на Буда. В тази пещера поставих образа на бодхисатва Канон. Моля се тя, заедно с майчините сълзи, да пазят Кинсаку в бъдещия му живот. Ако някога друг пътник мине оттук, го моля да призове името на Буда. Сега е двадесет и третата година от смъртта на Кинсаку.