Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Оставаха ми само няколко секунди, в които можех да използвам Логрус само за едно-единствено нещо — да го призова и след това да се пренеса в неговия обсег. Звучи просто, но на практика това означава да бъда запратен с огромна сила към него, което едва ли щеше да ми се отрази особено здравословно.
Затова реших просто да го оставя да се приближи още малко и след това да го посрещна с моята Фракир и стоманеното острие на меча си.
Вече усещах приближаващото му присъствие, чувах лекото раздвижване на боровите клони. Още няколко стъпки, приятелю… Хайде, само това се иска от теб. Просто се приближи достатъчно…
Той спря. Долових тихото му, равномерно дишане.
След това се разнесе дрезгавият шепот:
— Сигурно вече си ме усетил, магьоснико. Всеки от нас си има своите малки хитринки, а аз знам кой е източникът на твоите.
— Кой си ти? — попитах аз, сграбчих дръжката на меча си, надигнах се леко и направих кълбо напред. Веднага след това се обърнах и насочих острието пред себе си.
— Аз съм твоят враг — бе отговорът. — Онзи, за когото си мислеше, че никога няма да дойде.
Глава 9
Сила.
Помня деня, в който се изкачих на онзи скалист хълм. Файона бе застанала малко над мен и леко вдясно, облечена във виолетова рокля със сребърен колан. Тя държеше сребърно огледало и гледаше надолу, където сред омарата се възправяше огромно дърво. Наоколо се бе възцарила пълна тишина и дори шумовете, предизвикани от леките ни движения, бяха някак приглушени. Най-високите клони на дървото се губеха сред ниско надвисналата мъгла. Светлината, която се процеждаше през нея, очертаваше резките му контури на фона на друго кълбо мъгла, което се издигаше бавно зад него, за да се слее с общата маса. В почвата около дънера се бе врязала една светла, фосфоресцираща линия, която се губеше, криволичейки сред изпаренията. Далече вляво се виждаше малка дъга, която блестеше със същата интензивност. Тя се появяваше и изчезваше с прииждането и отдръпването на бялата стена.
— Какво е това, Файона? — попитах аз. — Защо ме доведе на това място?
— Ти вече си чувал за него — отвърна ми тя. — Затова исках и да го видиш.
Поклатих глава.
— Никога не съм го чувал. Нямам никаква представа къде се намираме.
— Ела — каза тя и тръгна надолу.
Файона не обърна внимание на това, че съм й протегнал ръка, и се спусна бързо и грациозно по склона. Последвах я и скоро се озовахме в подножието на хълма и се приближихме до дървото. Нещо в него ми се стори смътно познато, но не можех да разбера какво точно.
— Твоят баща — каза накрая Фай — сигурно ти е разказал надълго и широко историята на живота си. Не вярвам да е пропуснал тази част.
Спрях за миг, тъй като в главата ми — отначало съвсем бавно — нахлуха спомените.
— Това дърво — прошепнах аз.
— Коруин забил тук тоягата си, след като успял да създаде новия Лабиринт — каза тя. — И тъй като тя била отрязана съвсем наскоро, успяла да пусне корени.
Като че ли усетих как почвата под краката ми потръпна леко.
Файона се обърна с гръб към дървото и нагласи сребърното огледало така, че да вижда цялата картина през дясното си рамо.
— Да — каза тя няколко мига по-късно. После ми подаде огледалото. — Погледни и ти, точно както аз го сторих преди малко.