Кръвно отмъщение

— Тук живее — измърмори мацката. — Отиде за хляб. Не съм разтребила, така че го почакайте на двора.

— Я стига! — казах решително, пресичайки опита й да затвори вратата. — Ще почакаме вътре, гражданко.

Тя изсумтя, но ни пусна, от което следваше, че не ни лъже, Кудинов не си е вкъщи и поривът ми е бил излишен. Грязнов ме наблюдаваше с усмивка, понеже сега топката беше в мен.

— Регистрирана ли сте тук? — попитах аз, ядосвайки се сам на себе си.

— Вас какво ви засяга? — учуди се тя. — За мен ли сте дошли, или за Борка?

— За никого не сме дошли — намеси се Грязнов, свали си фуражката и изтри челото си с носната кърпа. — Трябва да си поговорим с Борис Михайлович, нищо повече. Присъствието ви, гражданко, не може да ни смути, но установяването на вашата симпатична личност не би било излишно.

Тя намери чантичката си, измъкна удостоверението си и го подаде на Грязнов. Той го прегледа внимателно и ми го предаде. Девойката се оказа сътрудник на същата агенция „Стража“, в която работеше и самият Кудинов.

— Нямаме въпроси — промърморих аз и й върнах удостоверението.

Чу се звук от ключ, завъртян в бравата, и скоро в апартамента влезе здрав висок мъж спортен тип, който лесно можеше да бъде идентифициран по наличните фотографии като Борис Кудинов. Той не ни забеляза веднага, а когато ни видя, само се учуди.

— Какво има, момчета? — общително попита той.

— Трябва да поговорим — казах аз. — Къде да се уединим?

— Вървете в кабинета — каза колежката на Кудинов. — Оправила съм.

Кабинетът представляваше малка стаичка с бюро, две кресла и кушетка. Тук висеше лавица за книги, но на нея имаше само списания.

— Слушам ви — каза Кудинов и се тръшна в креслото зад бюрото. — С какво мога да ви помогна? И аз съм бивше ченге.

— Известно ни е — казах аз. — Точно по този повод идваме.

Трябваше да подходим към Кудинов внимателно, без да събуждаме подозрения, но той така охотно ни отговаряше, всичко му беше толкова наред, че в хода на разпита ме обхвана паника. Грязнов побърза да ми се притече на помощ, поде по-интимен разговор, подръпна нишката по-нататък. Но вече бях разбрал, че Кудинов няма нищо общо. Разбрах го още като чух с какъв тон живеещата тук сътрудничка ни прати в кабинета. Кудинов не беше търсеният човек.

— Разбира се, аз също дълго се блъсках с това дело — споделяше той преживяванията си по делото Ратников. — Когато гръмнаха Щърбавия, у мен още тогава възникнаха подозрения. Но какво можехме да направим? Освен това от ФСК сложиха ръка на всички материали срещу Щърбавия, той им беше осведомител. С две думи, махнах с ръка и си заминах. Жал ми е, разбира се, за Коля, и за децата ми е жал, а и за Нинка също, но и ние не сме всемогъщи.