Дванайсетата карта [bg]

Амелия Сакс бавно тръгна с насочен напред пистолет, като шареше из помещението с лъча на мощния фенер.

Увери се, че в главното хале и в коридорчето няма никого, и докладва за това на Хауман. Полицаите от спецотряда нахълтаха през задната врата и се разпръснаха из склада. Облекчена, Сакс мълчаливо посочи двете странични врати. Полицаите се събраха около тях.

— Разпитахме навън, но никой не го е виждал да излиза — чу се гласът на Хауман по радиостанцията. Може още да е вътре, край.

Сакс си даваше сметка за това. Бавно слезе на първия етаж и се приближи до полицаите при двете врати. Посочи тоалетната и прошепна:

— На три.

Другите кимнаха. Един посочи себе си, но тя поклати глава. Искаше да влезе първа. Сакс беше бясна — защото престъпникът се бе измъкнал, защото носеше нещата си в плик с усмихнато лице, защото стреляше по случайни минувачи, за да отклони вниманието. Искаше този човек да си получи заслуженото и тя да участва в залавянето му.

Носеше бронежилетка, но не спираше да мисли какво ще стане, ако заредените с иглички куршуми я улучат в ръката или крака.

Или в гърлото.

Вдигна един пръст. Едно…

Влез бързо, приклекни ниско, обери мекия спусък на пистолета.

Сигурна ли си, момиче?

Тя си представи Линкълн Райм.

Две…

Спомни си баща си, патрулиращия полицай, и твърдата му философия за живота и службата: „Когато се движиш, не могат да те хванат.“

Ами, действай тогава…

Три.

Тя кимна. Един полицай изрита вратата (вече никой не пипаше металните брави) и Сакс нахълта. Приклекна въпреки болките в ставите си и бързо освети тясното, тъмно помещение.

Беше празно.

Излезе и се приближи до съседната врата. Същата процедура.

На три — силен ритник. Вратата се отвори навътре.

С оръжие и фенери — напред. „Мамка му — помисли си Сакс, — все нещо ще ти усложни живота.“ Пред нея имаше стълбище, спускащо се в непрогледен мрак. Стъпалата бяха само от хоризонтални дъски, което означаваше, че престъпникът можеше да се крие отзад и да стреля през пролуките по краката на всеки, който слиза.

— Изгасѝ — прошепна тя.

Всички изключиха фенерите, закрепени за дулата на оръжията им. Сакс тръгна първа, коленете я боляха при всяка крачка. На два пъти едва не падна по неравните, паянтови стъпала. Четирима полицаи я последваха.

— Ъглова формация — прошепна тя.

Съзнаваше, че не би трябвало да командва, но сега не можеше да отстъпи лидерството. Полицаите не се възпротивиха. Ориентираха се пипнешком и се подредиха в каре, с гръб един към друг.

— Светни!

Светлината от силните фенери обля малкото помещение.

Сакс не видя заплаха, не чу нищо. „Освен това проклето туптене — помисли си, — но то е от моето сърце.“