Несправедливост за всички [bg]

Анита се огледа из стаята. Стената бе покрита с дипломи, сертификати и снимки. Никога не ги бе разглеждала отблизо преди, но част от изложбата привлече вниманието й. Имаше няколко снимки на Хармън във военна униформа: официална, камуфлажна и пилотски костюм. Усмихваше се широко на всички снимки и позираше с други войници. На една от снимките носеше каска и седеше в пилотската кабина на хеликоптер. Снимките обграждаха малка рамка с три медала върху тъмносиньо кадифе. Очевидно шефът й искаше всички да знаят, че е бил в армията. Анита си припомни думите на баща си относно мъжете, които излагаха на показ спомените от войнишката си кариера.

— Подобни мъже само се преструват, Нита — каза баща й. — Войници, които са участвали в битка и са видели истинското лице на войната, няма да си окачат снимки по стените. Те дори не искат да мислят за това, а още по-малко нещо да им напомня за него непрестанно.

Тя се усмихна на себе си. Мислите за баща й винаги я караха да се усмихва, а идеята, че Хармън бе преструвко, щеше да улесни несъмнено трудния им разговор.

Шефът й влезе след няколко минути и затвори вратата зад себе си. Анита винаги бе смятала, че той имаше маниери на филмов мафиот. Беше няколко години по-възрастен от нея, среден на ръст, с голямо шкембе. Костюмите му винаги бяха тесни, а тъмната му коса бе зализана назад с гел.

— Знаеш ли колко обаждания относно разследването получих през последните двайсет и четири часа? — започна Хармън.

— Предполагам, че няколко.

— Десетки. Началниците в Ноксвил се заровиха толкова дълбоко в задника ми, че усещам гъделичкане в гърлото. Искат да знаят какво вършим по въпроса.

— Правим всичко възможно.

— Но не постигаме никакви резултати. Хората искат резултат, когато е убит съдия, агент Уайт. Искат някой да бъде арестуван. Искат някой да бъде наказан. Смятат, че ако някой убие съдия и се измъкне безнаказано, никой от нас не е в безопасност. Хората се обаждат на конгресмените си и ги питат защо никой още не е бил арестуван. И настояват да узнаят каква скапана работа вършим ние.

— Мина едва ден и половина — отвърна Анита.

— Няма значение. Когато хората тук се обадят на политиците, те от своя страна звънят на шефовете в Нашвил и ги питат защо никой не е бил арестуван. А познай на кого се обаждат шефовете? На мен. Питат ме какво правим. Питат на кого съм възложил разследването. Питат ме дали сме арестували заподозрения и ако не, защо не сме. И знаеш ли какво трябва да им кажа? Лъжи, ето това. Казвам им, че съм възложил разследването на най-добрия си агент. Обяснявам им, че тази агентка е способна и работлива. Добавям, че тя вече има заподозрян и се е сдобила със заповед за обиск. Обещавам им, че тя ще арестува някого до края на деня. А после й се обаждам и тя ми казва, че не разполага с абсолютно нищо. И не само това, ами ми обяснява, че единственият й заподозрян е изчезнал като пръдня в ураган. Извиках те тук, защото искам да ми обясниш действията си, за да мога да ги докладвам на шефовете. И се надявам да имаш добро обяснение.