Вечният градинар
- Автор: Каре Джон льо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вечният градинар». Краткое содержание книги:
Джъстин Куейл, дипломат от кариерата и градинар любител, започва свой кръстоносен поход, за да намери убийците на съпругата си. Пътят му минава през Форин Офис в Лондон, Европа и Канада. Джъстин се сблъсква с измама и предателство, алчност и насилие, докато постепенно открива истината за жената, която така и не е успял да опознае. И да обича.
След края на Студената война всепризнатият майстор на шпионския роман се насочва към нови сюжети, нови врагове, нови предизвикателства. „Вечният градинар“ е различна от всички досегашни книги на Джон льо Каре. И може би най-добрата.
Джъстин ли извика Киоко? Във всеки случай Удроу не видя кога бе станало това. А може би момчето по собствено желание се бе приближило до него и без да се стеснява, го хвана за ръката. През бликналите отново сълзи Глория проследи с поглед как ръцете им се наместваха няколко мига една в друга, докато накрая се сключиха топло, като приятели. Опечаленият съпруг и опечаленият брат изпратиха ковчега на Теса в нейния последен път под африканската пръст.
Джъстин отпътува от Найроби още същата вечер. Удроу не бе предупредил своевременно Глория и тя се закле, че никога няма да му го прости. Масата за вечеря бе подредена за трима, Глория собственоръчно бе отворила бутилката бордо и бе сложила пълнената патица във фурната — имахме нужда да си повдигнем малко духа, Ел! — когато от коридора се чуха стъпки и сърцето й трепна от радост, че Джъстин е решил да й прави компания за по едно питие, само ние двамата, докато Санди чете комикси горе на децата. И изведнъж видя до вратата охлузената му чанта „Гладстон“, до нея стария сив куфар, който Мустафа му бе донесъл от къщи — опаковани, затворени и с багажни етикети, а до тях самият Джъстин, с шлифер, преметнат през едната, и с малка пътна чанта в другата ръка, изправен в очакване да й върне ключа от килера за вино.
— Джъстин, ама да не би да ни оставяш?!
— Ти беше невероятно мила с мен, Глория. Никога няма да мога да ти се отблагодаря.
— Извинявай, скъпа — провикна се бодро Удроу, който в този момент се спускаше през две стъпала по стълбите от горния етаж. — Малко потайност не вреди, нали разбираш. Не исках слугите да клюкарстват.
В този момент на входната врата се звънна кратко; беше шофьорът Ливингстън с някакво червено пежо, което бе заел от приятел, за да избегнат издайническите дипломатически номера на летището; на предната седалка седеше смръщен Мустафа, който бе заприличал на сянка.
— Но, Джъстин, ние трябва да дойдем с теб! Да те изпратим! Настоявам! Освен това искам да ти подаря един от моите акварели. Какво ще правиш, като пристигнеш? Има ли кой да те посрещне? — Глория хлипаше неудържимо. — Не можем да те оставим да си тръгнеш току-така… скъпи!
Последното бе формално предназначено за Удроу, но би могло със същия успех да се отнася и за Джъстин, понеже тя го произнесе, обърната към празното пространство между двамата, цялата обляна в сълзи — последните за един дълъг и тежък сълзлив ден. Хълцайки неудържимо, тя се вкопчи в Джъстин, тупаше го с юмрук по гърба и притискаше бузата си към гърдите му, шепнейки „не си отивай, Джъстин, моля те, миличък мой!“ и други, по-трудно разбираеми увещания, докато изведнъж храбро се отлепи от него, изблъска Удроу от пътя си и хукна по стълбите към своята спалня, затръшвайки вратата.
— Малко е превъзбудена днес — обясни Удроу, злорадо ухилен.
— Кой не е? — съгласи се Джъстин, като стисна предложената му ръка. — Благодаря ти още веднъж, Санди.
— Ще държим връзка.
— Разбира се.
— Сигурен ли си, че не искаш да те посрещнат в Лондон? Те настояват.
— Абсолютно съм сигурен, благодаря. Адвокатите на Теса ме очакват.
В следващия момент Джъстин вече крачеше към червеното пежо, от едната му страна Мустафа носеше чантата, а от другата Ливингстън — стария сив куфар.
— Оставил съм по един плик за всички ви при мистър Удроу — каза Джъстин на Мустафа в колата на път към летището. — А това да се предаде лично на Гита Пиърсън. Повтарям, лично.
— Знаем, че ти винаги ще бъдеш добър човек, господарю — каза пророчески Мустафа, като скри плика в гънките на памучното си яке. Но по гласа му личеше, че никога няма да прости на Джъстин, задето напуска Африка.
На летището, въпреки неотдавнашния ремонт, цареше хаос. Групи изтощени от слънцето туристи чакаха на дълги опашки, препираха се с екскурзоводите и бясно хвърляха раниците си на лентата за рентгенова проверка. Служителките на багажните гишета внимателно оглеждаха всеки билет и шушнеха нещо в телефонните слушалки. По високоговорителите се разнасяха неразбираеми съобщения, които хвърляха в паника пътниците, без да се отразят на невъзмутимата летаргия на носачи и полицаи. Но Удроу беше уредил всичко. Джъстин едва бе слязъл от колата, когато представителят на Бритиш Еъруейс изникна пред него и го поведе към своя закътан офис, далеч от погледите на тълпата.
— Бих желал и приятелите ми да дойдат с нас — помоли Джъстин.
— Няма проблем.