История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
Всъщност още с установяването на османското господство в Европейския югоизток възниква т.нар. Източен въпрос. И ако по време на най-силната османска експанзия през XV–XVI век на преден план е задачата да се спре османското проникване на запад, то в периода на разложението на Османската империя Източният въпрос прераства в борба за подялба на османското наследство. Главен претендент са балканските народи, а тяхното националноосвободително движение е оная революционна сила, под ударите на която се подготвя почвата за ликвидиране на османското господство на Балканите. Изключително важна роля в Източния въпрос играят също така европейските сили. Австрийската империя има приоритет в борбата за спиране на османското нашествие на запад, а главен двигател на борбата за ликвидиране на „болния човек“ става Русия.
Руската политика изхожда от предпоставката за подялба на османските владения, при което Русия би си осигурила преобладаващо влияние на Балканите и в Проливите, а Англия и Франция — в Близкия изток и Египет. Тази политика разчита на националноосвободителното движение на балканските народи за разрушаването на Османската империя. Затова Русия подпомага това движение и работи за създаването на самостоятелни национални държави на Балканите. Антипод на руската политика по Източния въпрос е Англия, към която в повечето случаи гравитират и останалите европейски сили. Осигурили си силни позиции (икономически и политически) в Османската империя, Англия и Франция се обявяват против нейното окончателно разпадане и подялба.
Така се оформят две линии на международна политика по Източния въпрос — за подялба на Османската империя и за запазване на статуквото. В центъра на вниманието на всички, разбира се, е османското наследство — всеки се стреми към по-голямо парче от султанската погача. И се заплита един сложен възел от противоречия и борби (между отделните балкански народи и Османската империя, между самите балкански народи и техните новоучредени държави, между Русия, Османската империя и западноевропейските държави, между балкански народи и национални държави и външни претенденти за наследството на още неиздъхналия „болен човек“ и пр.), за разплитането на който няма да стигне цял един век.
3. СРЪБСКАТА НАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ (1804–1830)
Сърбите от Белградския пашалък на границата между XVIII–XIX век
Като отделна административна единица Белградският пашалък се формира след австро-турската война от 1736–1739 г., когато Северна Сърбия отново минава под османска власт. Става дума за сръбските земи по десния бряг на р. Дунав и долното течение на Морава, а на запад до р. Дрина. В състава на пашалъка влизат 12 нахии. На североизток Белградският пашалък граничи с Видинския, а на югоизток, юг и югозапад — с Нишкия, Лесковачкия, Новопазарския и Босненския пашалък. На север, северозапад и запад се намира Австрия.
В края на XVIII и началото на XIX век Белградският пашалък е територия, обрасла с гъсти гори, подходяща за развитие на скотовъдство, особено за отглеждане на свине — с право тази област се нарича Шумадия. Населението тук е пръснато по села и паланки, преобладаващо сръбско (мюсюлмани има само в градовете), съставено предимно от свободни селяни, търговци и занаятчии. По време на двете австро-турски войни от първата половина на XVIII век (1716–1718 и 1736–1739) и османците, и австрийците, когато отстъпват или настъпват, опустошават всичко, откъдето минават, поради което Шумадия е доста обезлюдена. Впоследствие, особено през последното десетилетие на XVIII век, обстановката се подобрява и населението на пашалъка нараства. В началото на XIX век тук живеят около половин милион души. Населението е в постоянни връзки със сърбите оттатък Дунав и Сава, респ. с Австрийската империя (търговски, военнополитически, културно-просветни, роднински и други връзки).
Всичко това е една природна и демографска даденост, която не е без значение за преминаването на сърбите към самостоятелно националноосвободително действие. Но, разбира се, не е само това. Много по-важно е обстоятелството, че в края на XVIII век тук укрепва местното сръбско самоуправление. Пограничното положение на Белградския пашалък и масовото участие на сърбите като доброволци в австро-турската война от 1788–1791 г. заставят Портата да вземе мерки за осигуряване на вътрешния ред и мир в Шумадия. Спокойствието там се нарушава главно от еничарите. От края на XVIII век квартируващите в Белград еничарски началници вече не се подчиняват на централната власт в Цариград. Те заграбват земите на цели села и ги обявяват за „читлуци“, а себе си — за „читлук-сахиби“. Така освен спахията, който прибира една десета част от реколтата, се появява още един господар, читлук-сахибията, който взема една девета (често пъти и много повече) част от производството на селяните. Освен това селяните са задължени да работят ангария върху заграбените от еничарите и превърнати в читлуци земи. Всичко това пряко засяга живота на селяните, води до увеличаване на експлоатацията, до насилия и безчинства от всякакъв характер. Това накърнява местното самоуправление — кнезовете са лишени от традиционните им функции като представители на местното население пред властите. Засегнати са интересите и на спахиите, понеже се подкопават устоите на тимарско-спахийската система, тя на практика се подменя с „почитлучване“.