История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
Друго е положението на българите. Те имат двама господари — в социално-икономическата и политическата област Османската империя, султанът, спахията и кадията, а в духовната сфера Цариградската патриаршия и гръцкото духовенство. При това България достига до европейската цивилизация и култура по-трудно и не непосредствено, а преди всичко чрез Гърция, Сърбия или Русия, и то с голямо закъснение. И тя има период на „гърчеене“, та се налага Паисий да се провиква „О, неразумни юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин“. Преди да поведе борба за своята политическа еманципация, тя трябва да постигне своето духовно освобождение. Може би тъкмо в това положение се крие причината, поради която българите не вдигат голямо въстание в началото на XIX век едновременно с въстанията на сърби и гърци.
Приблизително такова е положението и на Дунавските княжества — автономна власт, но османско-фанариотско господство, както и влияние на средновековната българска държава и влахобългарска книжнина. Оттук и процесът на румънизация на културния живот в княжествата като съществен елемент на румънското възраждане и просвещение.
Още по-неблагоприятно е положението на Албания: османска власт, три църкви и религии, влияние на гърцизма чрез Цариградската патриаршия, на Запада чрез католицизма и особено на Османската империя чрез исляма. Единственото, което напомня за албанската идентичност, са говоримият език и племенно-патриархалният бит на албанците. И въпреки близостта на Албания до Италия (респ. Европа) националноконсолидационните процеси тук закъсняват — едва в края на XIX и началото на XX век след преодоляване на много пречки и предубеждения се стига до обединяването на албанците мюсюлмани, католици и православни в единна албанска нация, която да поведе борба за своята еманципация, национално освобождение и собствена държава. При това и в този случай може да се констатира, че албанските колонии в чужбина са тези, които пренасят и внедряват на албанска почва просвещенските идеи на времето, в това число и албанската национална идея.
И все пак албанците стават нация още преди изтласкването на Османската империя от Балканите, докато босненските мюсюлмани и македонците — доста по-късно. В османския период от своята история мюсюлманите от Босна са част от господстващата класа в Османската империя или представляват своего рода привилегировано население, но не знаят и не говорят турски език. След оттеглянето на Османската империя настъпва австро-унгарски период от историята на Босна и Херцеговина (1878–1918 г.). Сега тамошните мюсюлмани ратуват за запазване на старите си привилегии, като търсят закрилата и на султана. След разпадането на Хабсбургската империя пък влизат в състава на Югославия и попадат между сърби и хървати като между чук и наковалня. И крайният резултат се оказва сегашното положение — нито сърби, нито хървати, нито турци, а нещо по-особено, мюсюлмани не само като религиозна, но и като национална общност. Освен религиозния очевидно голяма роля тук играе политическият фактор, респ. държавно-политическото развитие на Босна и Херцеговина от времето на ислямизацията насам.
Още по-фрапантна е тази роля в случая с черногорците — сърби по произход, език и територия (областите Зета и Рашка са първоначалните територии на средновековната сръбска държава), национално те се изявяват не като сърби, а като черногорци. Очевидно освен някои своеобразия в бита и културата важна роля тук играе черногорската държава (автономия и впоследствие независимост, собствена династия, международно признание, съюзничества, успешни войни и пр.).
Подобно е положението и в случая с македонците. В османския период от историята на Балканите за македонци в смисъл на някаква национална обособеност не се говори и не може да се говори — основната маса от населението там е част от българския народ и участва със свой принос в националноконсолидационните процеси на българите. След 1878 г. обаче Македония остава вън от пределите на учредената българска държава. И въпреки многото усилия обединение не може да се постигне, напротив, крайният резултат от развитието на събитията е раздалечаване, собствена македонска държава и поява на македонска национална общност.
Що се отнася до хърватите, то векове наред те защитават своето държавно-историческо право, своя език и култура, своята хърватска идентичност. Наистина, има прояви на маджаризация и германизация, но има и мощно противодействие (културно, просветно и политическо), което винаги устоява на външния натиск.
Малко по-друго е положението при словенците — слаба държавно-историческа традиция и масова германизация. За сметка на това пък словенците имат непосредствен контакт с Европа, особено с Наполеонова Франция. Тук икономическото развитие върви с по-ускорен темп, а интелигенцията е богата и влиятелна. И преоткриването, националната консолидация на словенците, не закъснява.