История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))

След падането на Сърбия под османска власт сръбската държавотворна идея се развива в две направления — църковно и светско. Като религиозен и духовен представител на сръбския народ, притисната от исляма и католичеството, сръбската църква старателно пази спомена за мналото. За нея средновековната сръбска държава е единствено възможната държавна организация, а външната сила, на която Сърбия би могла да се опре, е само православна Русия. Затова през 1688 г. сръбският патриарх Арсений Черноевич моли руския император да прогони турците от Европа и да не допусне идването на австрийци и венецианци на Балканския полуостров. Нещо повече, предлага се православните балкански народи да се обединят в една държава със столица в Цариград и под скиптъра на руския император, т.е. да се замени мюсюлманската държава с православна християнска.

По време на Виенската война (1683–1699)се лансира и сръбска светска държавническа концепция. Неин идеолог е граф Джордже Бранкович II, родом от Унгария, мним потомък на стара сръбска владетелска фамилия. В свой мемоар до австрийския император от 1688 г. той предлага да се създаде „Илирско царство“, в което да се включат всички православни народи на Балканите. Това царство би признавало на Хабсбургите правото на върховна защита и би им давало въоръжена помощ срещу външни неприятели. Иска се същевременно войска, която под командата на „илирския деспот“ да освободи балканските народи от османското владичество и да създаде необходимите условия за учередяване на предлаганата държава. През лятото на 1689 г. Бранкович се обръща с възвание към сръбския народ за общо въстание, като се надява да влезе в Смедерево в качеството си на легитимен наследник на сръбските деспоти. Но в същото време и австрийското командване отправя апел към сърбите да въстанат, а акцията на Бранкович е обявена за неприятелска дейност, той е арестуван и завършва живота си на заточение.

Идеята на Бранкович за създаване на светска държава, в която властта поемат законните наследници на последните сръбски деспоти, далеч превъзхожда концепцията на църквата за създаване на православна държава под скиптъра на руския император. Тъкмо концепцията за собствена светска държава ще залегне по-нататък в основата на сръбската националноосвободителна идеология и борба. Тук, разбира се, не става дума за просто възстановяване на сръбската държава и държавна традиция, а за нещо ново: някогашната феодална класа като организатор на средновековната държава е унищожена или се приспособява към държавно-политическия статут на победителя. Поради това тя слиза от сцената като носител на държавността и държавната традиция. Същото до голяма степен се отнася и за църквата, която постепенно губи позициите си на водеща идеологическа сила. В сръбското общество съзряват сили, зародили се при робските условия, които стават наследници на средновековната държавност и традиция. Възникват предпоставки за преобразуване на тази държавност и традиция и за създаване върху нейната основа на качествено нова, модерна по своята същност държавно-правна концепция за организация на обществото. Намерили се помежду или по-точно в рамките на две чужди империи, които си оспорват „правото“ на господство в Средна и Югоизточна Европа, сърбите многократно воюват като съюзници на императора против султана, но не за да предадат земите си на Хабсбургската корона, а за своето собствено освобождение, за създаване на своя собствена национална държава.