Името на розата [Il nome della rosa - bg]

— Но дали те наистина няма да съгрешават? — запитах нетърпеливо.

— Зависи какво разбираш под грях, Адсон — отвърна моят учител. — Не бих искал да съм несправедлив към хората от тази страна, където живея от няколко години, но ми се струва, че за ниската добродетелност на италианците е типично това, че те се боят да не съгрешат, защото се боят от някакъв идол, ако и да го накичат с името на някой светия. Те се боят повече от свети Себастиан или от свети Антоний, отколкото от Христа. Ако някой тук реши да опази чисто някое кътче, та да не пикаят там, както правят италианците по подобие на кучетата, достатъчно е да изобрази свети Антоний с дървен член; това ще прогони тия, дето биха пожелали да пикаят. Така италианците благодарение на собствените си проповедници се излагат на опасността да се върнат към древните суеверия; те не вярват повече във възкръсването на плътта, изпитват само голям страх от телесните рани и от бедите; ето защо се боят повече от свети Антоний, отколкото от Христа.

— Но Беренгарий не е италианец — възразих аз.

— Няма значение. Аз имам предвид атмосферата, наложена в този полуостров от църквата и от ордените на проповедниците; а оттук тази атмосфера се разпространява навсякъде. И стига до такъв заслужаващ уважение манастир, обитаван от учени монаси като тукашните.

— Но поне да не грешаха — настоях аз, защото бях готов да се задоволя и с това.

— Ако този манастир беше огледало на света, ти щеше да получиш отговор.

— А дали е такъв?

— За да съществува огледало на света, светът трябва да има определена форма — заключи Уилям, който беше твърде голям философ за моя юношески ум.