Името на розата [Il nome della rosa - bg]

— Мисля, че разбрах какво се е случило между тях — рекох аз, като се засрамих от собствената си досетливост, — но нали всички вярваме в един и същи милостив Бог? Казвате, че Аделмо може да се е изповядал; защо тогава е решил да накаже своя първи грях с друг, още по-тежък или най-малко еднакво тежък грях?

— Защото някой му е наговорил неща, които са го хвърлили в отчаяние. Както казах, възможно е някоя случка от тия неща, дето ги разказват днес проповедниците, да е подсказала някому словата, които са изплашили Аделмо и с които Аделмо е изплашил Беренгарий. През последните години както никога досега проповедниците, за да възбудят у хората състрадание и ужас (и пламенна вяра, и да ги подтикнат да спазват божите и човешки закони), им разказват страшни, мрачни и зловещи неща. Никога, както това става днес при процесиите на самобичуващите се, не са ехтели такива свещени хвалебни песнопения, вдъхновени от страданията на Христа и Богородица, никога, както става днес, не са се опитвали да разпалват вярата у простолюдието, като му припомнят мъките, които го очакват в ада.

— Може би това се дължи на нуждата от покаяние — рекох аз.

— Адсон, никога не съм чувал толкова призиви за покаяние, колкото се надават днес, а живеем във време, когато нито проповедниците, нито епископите, нито дори моите духовни събратя не са в състояние да поведат хората към истинско покаяние…

— Но третата ера, ангелският папа, капитулът в Перуджа… — промълвих аз.

— Това е само носталгия. Великото време на покаянието е отминало, затова и капитулът на ордена може да говори за покаяние. Преди стотина-двеста години по света наистина е минал силен повей за обновление. Било е по времето, когато всеки, който е говорел за това, е бил изгарян, бил той светец или еретик. Днес за това говорят всички. В известен смисъл за обновление говори и папата. Но ти не вярвай в обновленията на човешкия род, когато за тях говорят папските курии или кралските дворове.

— Ами Долчино — осмелих се да възразя аз, тъй като исках да науча повече за това име, което бе споменавано неведнъж предния ден.

— Той загина, при това загина зле, така както и живя, защото се появи твърде късно. Пък и какво ли знаеш за него?

— Нищо, затова ви питам.

— Предпочитам да не говоря за него. Сблъсквал съм се с някои от така наречените апостоли, наблюдавал съм ги отблизо. Тъжна работа. Ще те обърка. Тя и мен обърка, а ти ще се объркаш още повече от това, че не съм способен да съдя. Става дума за човек, извършил безумни неща, защото бе решил да прилага на практика това, което е било проповядвано от мнозина светци. По едно време вече не можех да проумея кой е виновен, бях някак си… как да ти кажа, някак си замаян от нещо общо, което лъхаше от двата противни лагера — светци, проповядващи покаяние, и грешници, осъществяващи го на дело, често пъти за сметка на другите… Но аз говорех за друго. Или не — говорех именно за това, — след като настъпи краят на времето за покаяние, нуждата от покаяние се е превърнала в необходимост от смърт за разкайващите се. Тези, които са избивали полуделите каещи се, отвръщайки на смъртта със смърт, за да разгромят истинското покаяние, сеещо смърт, замениха покаянието на душата с покаяние на въображението, с призив за свръхестествени видения на страдания и кръв, наричайки ги „огледало“ на истинското покаяние. Огледало, което кара простолюдието, а понякога и учените да изживяват още приживе, в своето въображение, мъките на ада. Та — така казват — никой да не съгрешава. Надяват се да възпрат душите от грях чрез страха, вярват, че посредством страха ще предотвратят бунта.