Името на розата [Il nome della rosa - bg]

— Къде? — запита Уилям. — Под склона ли?

— Не, не, видях го тук, в гробището, вървеше сред гробовете като червей сред червеите. Срещнах го и разбрах веднага, че пред мен не стоеше жив човек; лицето му приличаше на лице на мъртвец, а очите му бяха втренчени във вечните мъки. Едва на следната утрин, когато научих за смъртта му, ми стана ясно, че съм срещнал неговия призрак, но още тогава си дадох сметка, че имам видение, че пред мен стои прокълната душа, един лемур… Господи, Боже мой, с какъв гробовен глас ме заговори той.

— Какво каза?

— „Аз съм прокълнат! — така ми рече. — Както ме виждаш сега, пред теб стои човек, върнал се от ада; и аз трябва да се прибера в ада.“ Точно така каза. Аз му викнах: „Аделмо, наистина ли идваш от ада? Какви са адските мъки?“ Треперех целият, защото малко преди това бях излязъл от повечерие, по време на което ни бяха прочели страхотии за гнева Господен. Той ми отвърна: „Мъките в ада са безкрайно по-големи от това, което може да разкаже нашият език. Виждаш ли — рече той — този плащ от софизми, в който се обличах до днес? Тежи ми, сякаш нося на раменете си най-голямата парижка кула и най-голямата Планина в света и никога не ще мога да я сваля. Това наказание ми бе наложено от Божието правосъдие заради моята суета, загдето си бях помислил, че тялото ми е средище на наслада, загдето си бях въобразил, че знам много повече от другите, загдето се забавлявах с чудовищни неща, които, разпалени от моето въображение, породиха още по-чудовищни неща в душата ми и сега ще трябва да живея с тях во веки веков. Виждаш ли? Подплатата на този плащ сякаш е от жарава и пламтящ огън, огънят, който изгаря плътта ми; това наказание ми е наложено заради нечестивия ми плътски грях, който превърнах в порок, и сега този огън ме пари и изгаря безспир! Подай ми ръка, учителю мой — продължи той, — за да можеш да извлечеш полезна поука от срещата си с мен, така ще ти се отплатя за много от поуките, които ми даде, подай ми ръка, учителю мой!“ Той размаха един пръст от горящата си ръка, върху ръката ми капна капчица от потта му и ми се стори, че проби дупка в ръката ми; тя остави белег, който носих дълго, само че успях да го прикрия от всички. После той изчезна сред гробовете, а на следната утрин узнах, че този труп, който ме бе хвърлил в такъв ужас, лежеше безжизнен под манастира.