Сатанинско сборище

Корбет долови как Алис се напрегна до него, сякаш разкритията я изненадаха.

— Откъде го научи?

Корбет се намръщи.

— Всъщност не съм го научил. По-скоро се досетих, по пътя на логиката и разсъжденията, както би рекъл старият ми преподавател по философия. Друго логическо заключение е — продължи той, — че Крепин трябва да е знаел за срамната тайна на Дъкет. Може да го е съблазнил, със сигурност е съблазнил неговата сестра. За него Дъкет е бил безпомощна риба, която е уловил в мрежите си, угаждайки на желанията му. Имал е нужда от златото на Дъкет, разбираш ли, изнудвал е и мнозина други златари в града. С тяхното злато Крепин и неговите съмишленици възнамерявали да вдигнат бунт в Лондон. Обществото, част от което е и той, се състои от врагове на Едуард, които са били врагове и на предишните ни крале. Убили са крал Уилям Руфъс по същия начин, по който възнамеряват да убият и настоящия ни господар. На 31 март кралят се прибира в града от Уудсток. Когато прекосява Нюгейт и минава по Чийпсайд, убиецът ще изстреля смъртоносната си стрела.

— Не, не — лицето на Алис беше побеляло и изопнато, пълните й със страх очи се взираха в него. — Крепин — убиец? Кралеубиец? — възкликна тя.

Корбет я стрелна с очи и нежно докосна с пръсти устните й, после я погали по страната.

— Да — продължи той. — Крепин е бил убиец и стрелата е трябвало да полети от камбанарията на „Сейнт Мери-ле-Боу“, същата църква, в която нашият злощастен златар е бил обесен. Обаче — Корбет спря, за да напълни чашата си с вино, — макар Дъкет да е изиграл отредената му роля, той не е бил убиец. Трябва да е научил, да се е досетил или разкрил намеренията на Крепин и сборището, макар и да не е знаел всички подробности. Тъкмо тогава нещата са тръгнали на зле и за двамата. В деня на убийството Дъкет се срещнал с Крепин в Чийпсайд. Според мен Дъкет е бил обезумял от страх. Вероятно Крепин е опитал да се разбере с него, но Дъкет е измъкнал камата си и го е промушил смъртоносно в сърцето. После Дъкет загубил ума и дума. Осъзнавал е, че е в опасност, затова е побягнал и потърсил убежище.

— В „Сейнт Мери-ле-Боу“? — прекъсна го Алис.

Корбет кимна.

— Да, от всички възможни църкви попаднал в „Сейнт Мери-ле-Боу“. Не е бил от приближените на Крепин, не е имало и как да знае, че църквата е едно от местата, на които се събират хората от „Пентаграма“, както и че енорийският свещеник, Роджър Белът, е високопоставен член на тайното общество. Белът, разбира се, веднага му предоставил убежище, а после незабавно се е свързал с останалите от сборището. Решили, че Дъкет трябва да умре. Не трябвало да се стига до съд, където златарят можел да разкаже всичко, което знае, за да измоли кралско опрощение или да бъде освободен под предлог, че е убил при самозащита.

Корбет спря и отскубна няколко стръкчета от едва покаралата тази пролет млада трева. Погледна настрани към лицето на Алис, но тя седеше неподвижна, опряла гръб на стената и със зареян над полето поглед.

— Така — продължи той — сборището е било предупредено. Тук обаче се намесват двата несигурни елемента на нашето битие — времето и човешкото желание. Неколцина души освен Дъкет се оказали в „Сейнт Мери-ле-Боу“ във фаталната нощ. Първо влязло момчето, Саймън. През деня бил чирак, така ми каза Ранулф, но нощем работел като слуга в кръчма и момче за удоволствия в тайно място за развлечения на мъжеложци. Изглежда, е обичал Дъкет и когато новините за убийството на Крепин и бягството на Дъкет обходили Чийпсайд, Саймън дошъл тичешком. Не можел да влезе в църквата, понеже пред вратата сигурно е имало хора, затова, какъвто си бил слабичък, успял да се провре през един от прозорците.