Сатанинско сборище
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанинско сборище». Краткое содержание книги:
Това привидно незначително престъпление безпокои крал Едуард I, който не се чувства сигурен на английския престол. Макар да са минали години от бунта на Симон дьо Монфор, а самият предводител да е бил убит, в Англия все още има негови последователи, които са готови на всичко, за да отнемат короната на Едуард. Един от съратниците на Дьо Монфор, Фицозбърт, осъден и екзекутиран като сатанист, също е оставил след себе си последователи. Размирниците имат тайно общество и Бърнел, лукавият канцлер на крал Едуард, подозира, че това общество има пръст в убийството в църквата.
Младият Корбет за първи път се сблъсква с убийствената плетеница от политически интриги, ненавист и безумие, с любовта и омразата, с гъмжащия от ужаси подземен свят на Лондон.
Убийствата се множат, обръчът около краля се затяга, над самия Корбет надвисва сянката на смъртта, докато най-сетне на бял свят излиза страшната истина.
Зарея поглед над полето и осъзна, че има още една задача, която трябва да свърши. Забърза обратно към Тауър и остави нареждания за Суинъртън и Ранулф. Взе от един духовник в Тауър тежък и дебел кафяв плащ с качулка, за да скрие лицето си. По лицето и в косата си втри пепел и с поведението и в дрехите на стар монах, напусна Тауър и нае лодка към Уестминстър. Стигна на обичайното място, без да бърза, изкачи познатите стъпала от реката, но не пое по познатия път към голямата зала, а се насочи към главната порта на абатството. Влязъл в църквата, бавно тръгна през величествения неф, без дори да поглежда към чистите бели стени или към каменната резба и извисяващите се колони, които създаваха впечатление, че сводът на църквата се рее във въздуха по силата на вълшебство.
Въпреки, че през цветните прозорци се процеждаше слаба светлина, абатството тънеше в мрак и Корбет се чувстваше сигурен в преобразяването си. Продължи по познатия път, пресече църквата и излезе през странична врата към пустите сводести галерии, където само един стар монах седеше на ниската тухлена стена. Старецът се прозина, загледа се в него със зачервените си очи и вдигна костеливата си ръка във вял поздрав. Корбет му отговори с кимване и продължи. Вървеше с наведена глава и ръце, скрити в широките като камбани ръкави на плаща, стараеше се да не бърза. Огледа покритите сводести галерии, из които не се виждаше жива душа. Нямаше никого, освен стария монах и гарвана, който горделиво крачеше из тревата и настървено ровеше земята с жълтеникавата си човка. Корбет продължи към югоизточния ъгъл на галериите и поседна на ниската стена, привел глава като в молитва. Ръцете му отчаяно опипваха зида под него. Най-накрая я намери — хлабава тухла, която се измъкваше и вмъкваше. Корбет се престори, че е изпуснал нещо и клекна, за да я огледа. Видя, че около тухлата няма никакъв хоросан и щом я издърпа, откри малка кухина.
Писарят промуши ръката си в кухината, но не откри нищо. Стаил дъх, за да прикрие вълнението си, почти извика, когато някой го потупа по рамото. Обърна се и пъхна ръка под плаща си за камата, но видя лицето на стария монах с разтегнати в беззъба усмивка устни и блуждаещи очи. Той явно си търсеше компания. Корбет припряно започна да чете молитва, старецът кимна и се затътри обратно, като си мърмореше под нос. Писарят го гледаше как се отдалечава, изправи се и тайно се озърна наоколо. Все още никой не се виждаше. Точно днес ли беше закъснял? Реши да остане, прескочи ниската стена и тръгна към другия ъгъл между сводестите галерии и към потънал в бурени храсталак. Навлезе в тях, без да обръща внимание на студените, влажни прорасли треви и ледената роса, от която плащът му прогизна. Корбет се увери, че никой не го вижда, и се скри. Зачака в прикритието си.
Сводестите галерии бяха все така безлюдни. Монасите от абатството бяха или в скрипториума, или заети с други задължения. Старият монах се мярна за кратко. Минаваха и други: слуги, служители и войници от абатството, но никой не се задържа при стената. Беше прекалено студено и Корбет се зачуди колко още ще издържи. Краката му бяха премръзнали и студът беше сграбчил тялото му в леден железен юмрук. Камбаните на абатството забиха за ранната вечерна литургия и внезапно под една от сводестите галерии се появи фигура със скрито под качулката лице. Фигурата се насочи към мястото, където преди това седеше Корбет. Странникът се огледа и спря, за да извади тухлата и претърси кухината. После се изправи и забърза обратно по пътя, откъдето се беше появил. Хю не успя да зърне скритото под качулката лице, изчака мъжът да излезе от сводестите галерии и го последва.
Корбет отново влезе в потъналото в сумрак абатство, като не изпускаше от поглед фигурата, която се промъкваше през нефа към малка врата в северната стена, после, без да се оглежда, изчезна през открехнатата врата. Корбет спря, пое си дъх и продължи да следва фигурата, свърна и се озова в безлюдно място между абатството и двореца, пълно с греди, вар и пещи за изпичане на тухли, останали от зидарите, които довършваха северната стена на абатството. Разбра, че преследването може да се провали в сгъстяващия се мрак, и тихо, но пъргаво продължи. Разтревожен от някакъв шум, човекът пред него се поизвърна, тъкмо когато Корбет го сграбчи здраво за рамото. Мъжът се отърси от ръката му и уплашено се отдръпна.
— Кой си ти? Какво искаш? — в гласа се долавяше страх.
Корбет махна качулката си и откри лицето си.