Сатанинско сборище
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанинско сборище». Краткое содержание книги:
Това привидно незначително престъпление безпокои крал Едуард I, който не се чувства сигурен на английския престол. Макар да са минали години от бунта на Симон дьо Монфор, а самият предводител да е бил убит, в Англия все още има негови последователи, които са готови на всичко, за да отнемат короната на Едуард. Един от съратниците на Дьо Монфор, Фицозбърт, осъден и екзекутиран като сатанист, също е оставил след себе си последователи. Размирниците имат тайно общество и Бърнел, лукавият канцлер на крал Едуард, подозира, че това общество има пръст в убийството в църквата.
Младият Корбет за първи път се сблъсква с убийствената плетеница от политически интриги, ненавист и безумие, с любовта и омразата, с гъмжащия от ужаси подземен свят на Лондон.
Убийствата се множат, обръчът около краля се затяга, над самия Корбет надвисва сянката на смъртта, докато най-сетне на бял свят излиза страшната истина.
— Добре ли си? Малко вино ще помогне ли?
Корбет го изгони грубо. Съгледал пребледнялото лице на господаря си и дивия му поглед, Ранулф се измъкна като бито псе от стаята. След около час дойде Невил, Корбет просто гледаше през него и го отпрати. Ранулф прекара нощта другаде, предпочел относителната сигурност и безопасност в помещението на стражите пред компанията на очевидно полуделия си господар.
На другата сутрин Ранулф завари Корбет станал, измит и облечен, седнал на нара си с дъската за писане на колене, да драска с перото по дълго парче велен. Писарят все още изглеждаше блед и отнесен. Ранулф го заразпитва загрижено, но леденият поглед на Корбет пресече въпросите му. Ранулф знаеше, че се е случило нещо страшно, но не можеше да си представи какво. Господарят му беше толкова потаен за каквото и да било, че беше трудно да се каже щастлив ли е, или тъжен. Ранулф стоеше и пристъпваше от крак на крак, докато Корбет не приключи с писането, вдигна очи и му нареди да отнесе писмото на Найджъл Кувил в канцеларията в Уестминстър. Корбет настоя Ранулф да изчака и да му донесе отговора, понеже въпросът бил изключително важен. Младежът тръгна незабавно и остави господаря си сам с мислите му и новото парче велен, на което беше започнал да пише.
Ранулф взе лодка от Тауър до Уестминстър и след като поразпита из голямата зала, успя да открие стария пазител на архива и да си осигури среща с него. Щом прочете бележката на Корбет, Кувил го изслуша съсредоточено. Ранулф забеляза тревогата му за Корбет и осъзна, че даденото от него описание за състоянието на писаря само е подсилило притесненията на стария човек.
— Точно така изглеждаше след смъртта на жена си и детето си — измърмори Кувил. — Както и да е — додаде той сопнато, — може тези сведения да са от полза.
Ранулф трябваше да остане с Кувил няколко дни и сам да се грижи за себе си, докато пазителят на архива се ровеше сред старите ръкописи и пращаше писарите насам-натам из града да търсят сведения. Чак след няколко дни Кувил даде малък свитък на Ранулф и му нареди да го занесе на Корбет в Тауър. Ранулф се подчини незабавно, доволен да се измъкне от претъпканата стая на Кувил и от още по-тясната стаичка, които старият човек му беше дал.
Ранулф откри господаря си все още блед и доста потиснат до оградата на рова на Тауър, облегнат на назъбените стени и безизразно взрян в тъмните води отдолу. Корбет едва-едва поздрави Ранулф, но грабна документа от Кувил и го изчете нетърпеливо, докато мърмореше и от време на време простенваше, сякаш вече знаеше какво ще прочете там. После нареди на Ранулф да си почине и да се нахрани, преди да го изпрати с друго кратко писмо до мистрес Алис-ат-Боу в „Епископската митра“. Корбет нареди на Ранулф, щом предаде съобщението, да си намери занимание из града и — рязко додаде той, — ако може, да не се забърква в неприятности. Ранулф незабавно се насочи към кухнята на Тауър. Корбет почака, стъпките му да се отдалечат и заглъхнат, скри лицето си в ръце и потъна в смесица от гняв, самосъжаление и опустошително чувство за загуба.
Глава седемнадесета
Три дни по-късно Корбет накара готвачите в Тауър да му приготвят малко сладкиши, захаросани плодове и вино, сложи ги в дисагите, размени по няколко думи със Суинъртън и Невил и през задната врата на Тауър излезе да се срещне с Алис. Беше я помолил да се срещнат в полето, малко след североизточния ъгъл на стената, опасваща Тауър, сред руините от римско време, чиито побелели и разрушени стени изпъстряха околностите — все останки от отдавна залязло величие. Алис вече го очакваше, стоеше до една от стените, облечена в рокля от зелена тафта и загърната в обшит с кожи плащ. Дългата й черна коса падаше по раменете й, а около челото си носеше обсипана със златни звезди червена панделка. Корбет неволно се възхити на красотата й. Целуна я горещо по челото. Ръцете й го обгърнаха и тя склони глава на гърдите му. Той стоеше неподвижен, а погледът му блуждаеше над руините. После я хвана за ръка и я подразни, че е дошла навреме. Тя се засмя кокетно, но Корбет видя, че в погледа й се таи сдържаност и предпазливост, сякаш предугаждаше нещо нередно. Корбет опъна чистата завивка, която беше успял да вземе и те седнаха, опрели гърбове о една от стените. Наслаждаваха се на силните, топли лъчи на пролетното слънце.