Уил замахна с тежкия пистолет и събори златистата маймунка. Тя се стресна така, че госпожа Колтър извика високо, а лапата на демона се разтвори достатъчно, за да може миниатюрната жена да се измъкне.
Тя се метна към скалата, а мъжът скочи от рамото на госпожа Колтър. Движенията им бяха пъргави като на скакалци. Трите деца нямаха време дори да се изненадат. Мъжът беше угрижен — той внимателно опипа рамото и ръката на спътницата си и я прегърна за миг, после се обърна към Уил.
— Ей, момче! — Гласът му беше тих, но плътен като на всеки друг мъж. — Ножът у теб ли е?
— Разбира се, че е у мен — отвърна Уил.
Ако не бяха разбрали, че е счупен, нямаше той да им отваря очите.
— Ти и момичето ще трябва да дойдете с нас. Кое е другото дете?
— Ама, от селото е.
— Кажи й да си върви. Бързо, защото швейцарците идват.
Уил не се поколеба. Каквото и да бяха намислили тези двамата, те с Лира все още можеха да се измъкнат през прозореца, който беше отворил зад храста на пътеката.
Помогна й да се изправи и се загледа с любопитство в двете дребни фигурки, които се метнаха на гърбовете на… Какви всъщност бяха тези животни? Птици? Не, водни кончета, близо лакът дълги, които чакаха спотаени в сенките. Всички се устремиха към входа на пещерата, където госпожа Колтър лежеше сгърчена от болка и зашеметена от убождането, но когато минаваха край нея, тя протегна ръка и извика:
— Лира, Лира, детето ми! Мила моя, не си отивай! Моля те, не си отивай!
Лира я погледна с болка, но миг по-късно се съвзе, прекрачи през тялото на майка си и освободи глезена си от отслабналите й пръсти. Жената ридаеше. Уил видя сълзите, които се стичаха по бузите й.
Трите деца се спотаиха на входа и зачакаха стрелбата да утихне. В един миг на затишие те се втурнаха надолу по пътеката, следвайки водните кончета, които излетяха още в същата секунда. Светлината се беше променила — освен студените анбарни лъчи от прожекторите на цепелините сега в небето танцуваха оранжеви пламъци.
Уил се обърна само веднъж. В отблясъците на огъня лицето на госпожа Колтър приличаше на застинала трагична маска, а демонът й се беше вкопчил отчаяно в нея. Тя протегна ръце и извика сърцераздирателно:
— Лира! Лира, обич моя! Детенце мое мило, единствено на света! О, Лира, не си отивай, не ме оставяй! Не разбивай сърцето ми!
Мъчително ридание разтърси Лира от глава до пети — все пак госпожа Колтър й беше майка, единствената, която беше имала някога. По страните й рукнаха сълзи.
Уил разбираше всичко, но трябваше да бъде безжалостен. Той я дръпна за ръката и я повлече надолу по пътеката, по-далеч от пещерата. Пистолетът все още беше в лявата му ръка, която отново кървеше — с нея беше ударил маймунката.
— Вървете към скалата — нареди кавалерът — и се предайте на африканците. Те са единствената ви надежда.
Уил не беше забравил отровната шпора и премълча, макар че нямаше никакво намерение да се подчини. Имаше само едно място, където искаше да отиде, и това бе прозорецът зад храста. Той приведе глава и се затича, а Лира и Ама хукнаха след него.
— Стой!
Трима мъже в униформи бяха препречили пътеката — бели мъже с арбалети и свирепи демони кучета, наподобяващи вълци. Швейцарската гвардия.
— Йорек! — извика Уил с все сила. — Йорек Бирнисон!
Чу трясък и ръмжене някъде наблизо, а после и виковете на хората, които бяха имали лошия късмет да се изпречат на пътя на мечока.
