Левиатан

В осем и половина, след като уреди работите с местната полиция и прескочи до телеграфа, Гош нареди арестантите да се съберат в „Уиндзор“ — за да е по-удобно за обиска. Не пожали дори бременната Рената, макар че по време на убийството тя беше до него и нямаше как да е заклала професора. От три часа насам комисарят вардеше своите пленници. Настанил се на стратегическото място, беше окупирал дълбокия фотьойл срещу клиента, а отвън, невидими от салона, пазеха двама въоръжени полицаи.

Разговорът вътре не вървеше, пленниците се потяха и нервничеха. Рение се отбиваше от време на време, кимаше със съчувствие на Рената и отново отиваше да си върши работата. На два пъти дойде капитанът, но не каза нищо, само жегна комисаря със свиреп поглед. Сякаш цялата тая каша я бе забъркал татко Гош!

Осиротелият стол на професор Суитчайлд зееше като избит зъб. Самият индолог сега лежеше на брега, в мъртвешкия хлад на бомбайската градска морга. Като си представи полумрака и блоковете лед, Гош почти завидя на покойника. Лежи си там, забравил за всички несгоди, и потната яка не му се врязва в гушата…

Комисарят погледна доктор Труфо, който май също страдаше: по мургавото лице на лекаря се стичаха струйки пот, а неговата английска фурия непрекъснато съскаше нещо на ухото на мъченика.

— Какво ме гледате, мосю! — избухна Труфо, уловил погледа на полицая. — Какво сте ме зяпнали? Това е възмутително! С какво право? Петнайсет години честно и почтено… — той едва не изхлипа. — И какво като е със скалпел? Всеки би могъл да го направи!

— Ама наистина ли със скалпел? — плахо попита мадмоазел Стамп.

Чак сега в салона заговориха за случилото се.

— Да, толкова чист разрез може да се направи само с добър скалпел — ядно отговори Труфо. — Огледах тялото. Вероятно някой е хванал Суитчайлд изотзад, затиснал е устата му с ръка, а с другата му е срязал гърлото. Стената в коридора малко над човешки бой е опръскана с кръв. Защото главата му е била отметната…

— За това не се иска много сила, нали? — попита русинът (и той да се пише криминалист). — Изненадата е била д-достатъчна?

Докторът тъжно сви рамене:

— Не знам, мосю. Не съм опитвал.

Аха, най-после! Вратата се открехна и през процепа надникна костеливата физиономия на инспектора. Той повика с пръст Гош, който и без това вече с пухтене се надигаше от фотьойла.

В коридора комисарят бе приятно изненадан. Ах, колко хубавичко се подреждаха нещата! Обстойно, ефектно, красиво. Направо като за пред съда — никой адвокат не може да обори такива улики. Браво на стария Гюстав, кой младок ще се мери с него. Пък и Джексън си го бива, добре се е потрудил.

В салона се върнаха четиримата: капитанът, Рение, Джексън и последен Гош. В този момент детективът се чувстваше толкова добре, че чак си тананикаше. И черният дроб го поотпусна.

— Е, дами и господа, край — радостно съобщи той и застана точно в центъра на залата. Прибра ръцете си отзад на гърба и леко се полюшна на токовете. Колко е приятно човек да се чувства значителна личност и донякъде дори властелин над човешките съдби. Пътят беше дълъг и труден, но вече е преодолян. Остава най-приятното. — Татко Гош трябваше доста да си поблъска побелялата глава, но колкото и заплетена да е следата, старата хрътка надушва лисичата дупка. С убийството на професор Суитчайлд престъпникът се издаде окончателно, и то от отчаяние. Но мисля, че по време на разпита убиецът ще ми разкаже и за индийския шал, и за много други неща. Тук му е мястото да благодаря на мосю руския дипломат, който, без да иска, с някои свои бележки и въпроси ми помогна да поема в правилната посока.