Левиатан

Първи влязоха Клариса Стамп, съпрузите Труфо и поруменелият Рение.

— Нищо особено — съобщи лейтенантът. — Някой хвърлил незагасена пура в кошчето, а там имало стар вестник. От огъня пламнала завесата, но моряците били нащрек и за миг угасили пламъка… Виждам обаче, че вие сте напълно готови за корабокрушение — засмя се той и погледна Клариса. Тя държеше портмоне и бутилка с оранжада. — Е, оранжадата е да не умрете от жажда сред вълните — досети се Рение. — Но за какво ви е портмонето? То едва ли щеше да ви потрябва в лодката.

Рената се изсмя истерично, а мис Стара Мома смутено остави бутилката върху масата.

Докторът и докторшата също се бяха въоръжили: мистър Труфо бе успял да грабне чантата с инструментите си, а жена му бе гушнала едно одеяло.

— Тук сме в Индийския океан, госпожо, едва ли бихте замръзнали — със сериозен израз на лицето каза Рение, но Козата неразбиращо поклати глава.

Японецът дойде с трогателно пъстро вързопче в ръката. Интересно какво ли държеше в него. Може би някой пътен комплект за харакири?

Перкото влезе разчорлен и понесъл някаква кутия като за писмени принадлежности.

— На кого щяхте да пишете, мосю Милфорд-Стоукс? А, разбирам! Когато мисис Стамп си допие оранжадата, ще сложим писмото в празната бутилка и ще го пратим да плува по вълните — предположи лейтенантът прекалено шеговито (явно защото му беше олекнало).

Сега всички бяха налице освен професора и дипломата.

— Мосю Суитчайлд сигурно опакова научните си трудове, а мосю русинът слага самовара, за да пие чай като за последно — каза Рената, заразена от веселото настроение на лейтенанта.

Тъкмо го споменаха, и русинът влезе. Застана на прага. Красивото му личице беше по-мрачно от облак.

— Какво, мосю Фандорин, да не идвате да си вземете наградата за в лодката? — закачливо се поинтересува Рената.

Всички направо избухнаха в смях, но русинът не можа да оцени шегата (която между другото беше много остроумна).

— Комисар Гош — тихо каза той. — Ако обичате, моля ви да излезете в коридора. Побързайте.

Колкото и да е странно, изричайки тези думи, дипломатът нито веднъж не се запъна. Може би се беше излекувал благодарение на преживяния стрес? Случват се такива неща.

Рената понечи да се пошегува и по този повод, но си замълча — щеше да е прекалено.

— Какво толкова спешно има? — недоволно попита Шаро. — Пак ли доноси? След малко, младежо, след малко. Първо искам да доизслушам професора. Къде се е дянал по дяволите?

Русинът погледна комисаря изчаквателно. Като видя, че дядката се инати и няма намерение да излезе навън, Фандорин сви рамене и каза:

— Професорът няма да дойде.

Гош се намуси:

— Как тъй няма да дойде?

— Кой няма да дойде? — извика Рената. — Та той спря на най-интересното! Не е честно!

— Мистър Суитчайлд току-що е бил убит — сухо съобщи дипломатът.