Заклинателят

— Че кой ще говори доброволно за такива неща?

— Без съмнение душевноболни хора.

— А, още един достоверен източник!

— Добре де, навярно сте прав и за това, лейтенант. Просто си играя на адвокат на дявола.

— Добре се справяте.

— Но има едно нещо, което често забравяме — ако хората имат дотолкова объркана психика, че да признаят такива неща, то те са и в състояние да ги правят. Да вземем например легендите за върколаци. Вярно, звучат нелепо — никой не може да се превърне във вълк. Но ако човек е толкова болен, та да повярва, че е върколак, той ще се държи като върколак.

— Това теория ли е, добри ми отче, или факт?

— Факт. Например случаят с Уилям Щумпф. Или май малкото му име беше Карл. Не помня. Той е живял в Германия през XVI век. Вярвал, че е върколак и убил двайсет или трийсет малки деца.

— Искате да кажете — отварям кавички, — че е признал?

— Да, признал е и мисля, че може да му се вярва. Когато го заловили, ядял мозъците на двете си малки доведени дъщери.

В свежото априлско утро откъм бейзболното игрище долитаха глухите удари на бухалка по топка. Давай, Прайс. Стегни се! Покажи какво можеш!

Бяха наближили паркинга. Мълчаливо стигнаха до полицейската кола и детективът обърна към Карас печален поглед.

— И тъй, какво търся, отче? — попита той.

— Може би душевноболен наркоман — отговори Карас.

Детективът наведе глава, позамисли се и мълчаливо кимна.

— Да, прав сте, отче. Да. Може би е така. — Той вдигна очи и лицето му стана любезно. — Слушайте, отче, къде отивате? Да ви откарам?

— Не, благодаря, лейтенант. Наблизо е.

— Няма значение! Заповядайте! — детективът посочи задната седалка. — После ще можете да кажете на приятелите си, че сте се возили в полицейска кола. Мога да ви издам удостоверение. Ще ви завиждат. Хайде, качете се!

Свещеникът тъжно се усмихна и кимна.

— Добре.

Той се настани на задната седалка, а детективът се вмъкна от другата страна и седна до него.

— Много добре. — Киндерман се задъхваше леко. — И между другото, отче, когато сте пеш, никога не казвайте, че е близо. Никога! — Той се обърна към шофьора и нареди:

— Avanti.

— Накъде, сър?

— По Трийсет и шеста улица, после към средата на Проспект, от лявата страна.

Шофьорът кимна и изкара колата от паркинга на заден ход, а Карас погледна детектива с въпросителна усмивка.

— Откъде знаете къде живея?

— Нали там е общежитието на йезуитите? А вие сте йезуит.

Полицейската кола бавно потегли към изхода на студентското градче. Карас гледаше през прозореца.

— Да, прав сте — тихо каза той.

Само преди няколко дни се беше преселил там с надеждата, че така ще насърчи хората, които бе съветвал, да продължават да търсят помощта му.

— Обичате ли филми, отче Карас?

— Да.

— Гледали ли сте „Крал Лир“ с Пол Скофийлд?

— Не, не съм.

— Аз съм го гледал. Получавам безплатни билети.