Заклинателят
- Автор: Блати Уилям Питър
- Серия: Exorcist #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателство „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-059-6
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Заклинателят». Краткое содержание книги:
Откъм бейзболното игрище, където тренираше университетският отбор, долетяха приглушени крясъци. Карас остави кърпата и погледна лейтенанта в очите.
— Не е ли станало при падането?
Киндерман сви рамене.
— По принцип е възможно.
— Но невероятно — довърши замислено Карас.
— И какво ви хрумва, ако го свържете с вещиците?
Карас се загледа замислено настрани и седна до Киндерман.
— Твърди се, че по този начин демонът прекършвал вратовете на вещиците. — Той се обърна към детектива.
— Или поне такава е легендата.
— Само легенда?
— О, със сигурност — отговори свещеникът. — При все че навярно някои са умирали и така… предполагам, изменници на сектата или предатели. — Той пак се загледа настрани. — Но знам, че е било своеобразен почерк на демонични убийци.
— Точно така, отче Карас! Точно така! Спомням си за подобно убийство в Лондон. И то в наше време, отче; само преди четири или пет години. Помня, че четох във вестниците.
— Да, и аз четох, но мисля, че се оказа вестникарска измислица.
— Вярно. Но в нашия случай се забелязва някаква връзка между убийството и оскверняването на църквата. Може би е някой луд, отче; може би някой има зъб на църквата? Или е неосъзнат бунт.
Свещеникът се приведе напред, преплете пръсти и извъртя глава да огледа изпитателно детектива.
— Какво намеквате? Болен свещеник? Това ли подозирате?
— Вие сте психиатърът. Вие ми кажете.
Карас обърна глава настрани.
— Разбира се, оскверненията са очевидно патологични — замислено каза той. — И ако Денингс е бил убит… бих предположил, че убиецът също е психопат.
— И може би знае нещо за преклонението пред дявола?
Карас разсеяно кимна.
— Възможно.
— И кой отговаря на това описание, а освен това живее наблизо и има нощем достъп до църквата?
Карас го погледна право в очите. После откъм игрището долетя шум на ударена топка и той се завъртя да погледне как един играч сръчно я улавя.
— Болен свещеник — прошепна Карас. — Може би.
— Вижте, отче, моля ви… Разбирам, че ви е трудно. Но вие сте психиатър на свещениците от университета, нали?
Карас се обърна към него.
— Не, вече имам друга задача.
— Наистина ли? По средата на годината?
— Такава е заповедта.
— И все пак трябва да знаете кой е бил болен и кой здрав. Разбирате какво заболяване имам предвид. Няма как да не знаете.
— Не е задължително, лейтенант. Ни най-малко. Всъщност ако знаех, би било чиста случайност. Аз не съм психоаналитик. Само им давам съвети. И освен това не познавам никого с подобни наклонности.
Киндерман предизвикателно изпъчи челюст.
— Е, да. Лекарска етика. И да знаехте, нямаше да ми кажете.
— Вероятно не.
— Между другото… споменавам го само мимоходом… напоследък тази етика се смята за незаконна. Не искам да ви досаждам с дреболии, но неотдавна един психиатър от слънчева Калифорния бе вкаран в затвора, защото не казал на полицията какво знае за пациента си.
— Това заплаха ли е?
— Не ставайте подозрителен. Казах го между другото.
Карас стана и изгледа детектива от горе на долу.
— Винаги мога да се оправдая пред съдията с тайната на изповедта — сухо каза той и добави. — Между нас казано.
Детективът го гледаше мрачно.
— Би трябвало да се заемете с бизнес, отче. — Той се загледа към игрището. — Отче… Какъв ти отец? Вие сте един хитър евреин, който се опитва да ме преметне, но прекалихте…
Карас се разсмя.
— Да, смейте се — каза унило детективът. — Радвайте се, отче, смейте се колкото щете. — Но изведнъж лицето му грейна дяволито и той вдигна очи към Карас. — Спомних си писмения изпит за постъпване в полицията. Един от въпросите гласеше: „Какво е вашето отношение към търговията с бели робини?“ Някакъв тип прочел неправилно и отговорил: „Равините са еврейски свещеници, които аз уважавам и съм готов винаги да търгувам с тях.“ — Киндерман тържествено вдигна ръка. — Честна дума! Не си измислям!
Карас се усмихна сърдечно.
— Хайде, ще ви изпратя до колата. На паркинга ли я оставихте?
Детективът явно не искаше да си тръгва.
— Значи свършихме? — попита разочаровано той.
Свещеникът стъпи на пейката и опря лакти върху коляното си.
— Вижте, аз наистина не прикривам никого — обясни той. — Наистина. Ако знаех за такъв човек, щях поне да ви кажа, че съществува, без да разкривам името му. А после сигурно щях да съобщя на архиепископа. Но не знам някой дори съвсем малко да отговаря на описанието.