Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Когато частта, предвождана от майора, излезе през портата и изчезна зад реката между оградените от възвишения долини на прерията, Адамс направи своя обход на цялата станция. Разпредели постовете по бойниците на палисадата и на кулата, смени Джим и нареди на Томъс и Тео да запалят огъня в огнището край помпата за вода и да сварят един голям казан супа за всички. След като даде разпорежданията си и обиколи навсякъде, той сам се приближи до близнаците, които вече бяха напълнили казана и донесли цепениците за огъня.
— Месо няма ли? — попита недоволно Томъс, когато Адамс се приближи.
— Нали има от консервираното.
— Предпочитаме сочни бизонови гърди!
— Такива ще можете сами да си набавите, щом се появят бизони. Цели седмици, че и месеци не сме видели никакъв бизон. Ония от Юниън Пасифик сигурно са избили всички стада.
Адамс запали малката си луличка и настъпи дълго мълчание. Никой не искаше да подхване разговора за онова, което най-много вълнуваше и тримата, много повече от опасността, която заплашваше толкова слабо охраняваната станция.
— Успя ли да спечелиш достатъчно пари? — попита най-после Томъс направо.
— Не. — Адамс гледаше към земята.
— Тогава вече ще стане късно и баща ти ще трябва да напусне своята ферма.
— Знам. Той ли ви изпрати тук?
— Не, ние сами си отидохме, защото не искахме да гледаме какво става там. Срещнахме Червената лисица, та той ни каза, че ти си се заседял тук.
— Аха, значи сте го срещнали. И къде се мотае той сега?
— Навсякъде и никъде. По тия места насам обаче не му се, ще да се мярка повече… така поне той казва.
— Не се учудвам.
— Баща ти вече не е с всичкия си. Казва, че щом дойдели земемерите, щял да стреля. Ти защо не се върна във фермата, Адам Адамсън?
— Има ли смисъл да говорим?
— Докато дакота могат да удържат положението, баща ти ще може да си остане в своята ферма — рече Тео. — Те няма да го прогонят, защото той им е платил.
— Само че те няма да го удържат и когато ги прогонят от Блек Хилс, може би аз ще успея да намеря там злато. Докога трябва да се изплати сумата?
— До есента седемдесет процента. Само че сега цената се е повишила още повече, тъй като решението да се строи северната линия вече е взето.
Адамс остави лулата си да угасне.
— Ще трябва да раздам патрони на хората.
Той измъкна един голям ключ и тръгна към стария блокхаус.
Докато Адамс разговаряше с двамата някогашни каубои и сегашни прерийни ездачи край казана в двора, Кейт отново бе останала сама в кабинета на коменданта. Отначало изкуса послушно остатъка от изстиналата грахова супа. После се облегна на стената и отново загледа през прозореца към двора. При това се ослушваше към шумовете, които сега долитаха от съседната спална стаичка на майора. Лейтенант Роуч сигурно лежеше върху походното легло на коменданта, а някакъв фелдшер му чистеше раната. Думите на лейтенанта не изразяваха задоволство от лечението.
Фелдшерът обаче не се притесняваше много от критиката на своя чувствителен пациент. Той заяви по-скоро мрачно, че превръзката била наред, и се отдалечи. При това мина през работния кабинет на коменданта и поздрави Кейт.
— Не се опасявайте, мис! След няколко дни раната ще се оправи.
Кейт стана тъмночервена. Тя бе видяла как баща й простреля ръката на лейтенант Роуч, за да му попречи да наруши дадената дума, и се срамуваше заради своя годеник.
Лейтенантът, изглежда, бе чул думите, които фелдшерът каза на Кейт. Щом фелдшерът излезе от стаята на коменданта, той се изправи с леко стенание от походното легло и влезе в работния кабинет на коменданта. Бинтованата му ръка висеше в превръзка.
— Как си, Кейт? — осведоми се той по-скоро от любезност, отколкото от съчувствие, и седна срещу годеницата си. — Изглежда, вече напълно си си възвърнала силите!
Девойката не отвърна веднага. Опита се сама да си изясни какви чувства изпитва към Антъни Роуч. Той изглеждаше съвсем блед, озлобен. Само един ден преди това Кейт би преляла от съчувствие и нежност. След всичко, което се бе случило през последните дванадесет часа обаче, тя се страхуваше от Роуч. Той беше изоставил годеницата си и се бе отрекъл от нея, когато животът й бе в опасност, а баща й се бе видял принуден да стреля по него, за да предотврати едно предателство.
— Антъни! — Кейт усети, че не й достига въздух. Възбудата я стисна за гърлото. — Антъни!
— Да, Антъни, Антъни! — Думите му прозвучаха като подигравка. — Твоят стар господин баща, Кейт, явно не беше с всичкия си, когато стреля по мен и даде по този начин възможност на червения убиец из засада и явен престъпник да избяга!