Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Хубаво успокоение — отвърна иронично Кейт, — до нощта остават само още няколко часа, а вие, изглежда, не вярвате чак дотам на нощните часове?
— Блокхаусите са здрави постройки, мис, особено този старият тук. Не се страхувайте, ние ще ви пазим като зеницата на окото си!
— Същото ми обещаха и през изтеклата нощ в ешелона.
— И сега от опит вие сте вече недоверчива, така ли?
— Моят баща ме остави на вас, Адамс!… Впрочем аз не мога да разбера защо тукашните дакота са толкова враждебно настроени към нас. Ние сме им предложили добри места за живеене, така казва татко, където те могат да се разположат и да се научат на нещо полезно. Но те не искали да се съгласят.
— Гола, неплодородна земя им предлагаме ние и защо изобщо те трябва да се съгласяват, мис Кейт? Та свободното съществуване в безбрежната прерия е много по-приятно. Да, аз също смятах, че червенокожите водят жалък живот. Ала в същност на тях им е много по-добре, отколкото на нас. И аз бих искал да бъда такъв боец и ловец като тях, да си лежа у дома върху кожените завивки, обслужван от някоя булка…
— Нима жените съществуват, за да обслужват мъжете, Адамс?
— Жените не, но червенокожите жени.
Кейт отново се бе успокоила. Миг след това неочаквано се дръпна назад.
— Адамс! Тук има ли плъхове?
— Защо?
— Нещо се раздвижи вътре в блокхауса. Нещо стържеше. Адамс погледна през отворената врата в полутъмното помещение на стария блокхаус. Някои маси стояха все още тъй, както бяха разположени още преди две години по времето на Бен. Пейката край стената също съществуваше още. На пода се валяха безразборно завивки, а в другата половина на помещението — вързопи слама. На задната стена имаше врата, която водеше към малка постройка, служеща за склад за мунициите и хранителните припаси на станцията.
— Стърже ли? Може да има някоя и друга мишка, мис. Единственият плъх тук съм аз самият. Един мисурийски плъх от Запада…
— Нима от толкова далеч сте дошъл? Тогава вие знаете много неща и аз с радост очаквам вечерта, когато ще продължите разказа си. Едно обаче можете да ми кажете още сега: какво мислите за Тобиас, който стои там завързан за кола? Той предал ли ни е?
— Не вярвам… пък и майорът в душата си не го вярва, иначе отдавна щяхме да го пребием. Той трябва само да бъде наказан, задето не иска да се научи на дисциплина и да отговаря на поставен му по военному въпрос като военен.
— Нали всеки добър индианец е приятел на белите хора?
— Всеки добър?… Хм… кой впрочем ви харесва повече, вождът, който ни разиграва тук като марионетки със своя кулест жребец, или Тобиас там край кола?
Кейт вдигна изненадано поглед.
— Честно казано… този вожд. Радвам се и очаквам с нетърпение да ми разкажете още нещо за него…
Адамс се усмихна доволен. После се запъти навътре в тъмното помещение, защото трябваше да вземе патрони от пристройката. Отключи с големия ключ, който беше взел, междинната врата, постави ключа върху едно от буретата край вратата и затърси двете сандъчета с патрони, които искаше да изнесе. В помещението без прозорци беше много тъмно и заради пълните с барут бурета Адамс не искаше да запалва вътре открита светлина Освен това той познаваше това помещение като собствения си джоб, но последния път не той беше раздал патроните и явно другият бе преместил нещата вътре, така че Адамс не можа да се оправи бързо като друг път. Най-после намери търсените сандъчета и тръгна обратно. Забеляза, че Кейт все още стои на вратата. Тя го очакваше! Това му достави удоволствие. Когато посегна, за да вземе ключа от бурето, той не го намери. Погледна отново към Кейт, като продължаваше да търси опипом, ала все още не намираше ключа и постепенно започна да става неспокоен.
— Ама че дяволска работа… та аз… или пък съм го пъхнал в джоба си?
Адамс пребърка джобовете на панталона и на дрехата си, но не намери никъде ключа. Опипа и другите бурета, че накрая и пода. Нищо не можа да намери! Ключът беше голям, дори и в тъмното трябваше да го види.
— Какво, по дяволите, става тук! — извика Адамс към Кейт. — Ключът е изчезнал!
— Да не би да са ви го откраднали?