Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Очите на мъжете се бяха притворили до тесни цепки и те държаха показалците си на спусъка на своите оръжия.
Горе от кулата прозвуча възглас, по-скоро вик, отколкото дума. Изненада ли бе това, или уплаха, или победен вик, или предупреждение? Изглежда, нещо се бе случило в задния двор. Конският тропот заглъхна, може би конят и ездачът бяха паднали на земята. Постовите на палисадата, които можеха оттам да видят задната част на двора, извикаха високо и едновременно с това буйният галоп прокънтя отново зад комендантския блокхаус. Жребецът се появи… без ездач! Излетя като вятър през портата навън. Силното тяло на животното се изпъна, то се засили и с един-единствен скок побеснелият мустанг успя да разкъса веригата на прерийните ездачи пред портата. Мъжете извърнаха веднага своите коне и се понесоха подир кулестия жребец. Летяха подир него с гърмящ тропот на копита, с готови за хвърляне ласа. Ала ничие ласо не можеше повече да залови кулестия жребец, който превъзхождаше по бързина всички останали коне. Освободен от тежестта на ездача си, мустангът си играеше с преследвачите си, подмамваше ги надменно, като ту спираше, ту отново политаше напред.
— Магарета! — изграчи нечий глас и когато се обърна назад, Адамс видя зад себе си двамата близнаци Томъс и Тео.
Отново се чу вик от кулата, но този път изгърмя и пушка и отново се разнесе вик. Джим така се бе надвесил над своята наблюдателница, сякаш искаше да се хвърли отгоре.
— Внимание! — крещеше той, — ето го във водата! Прехвърли се през палисадата!
Войниците и прерийните ездачи, които бяха останали в двора, се разкрещяха. Малцината постови на палисадата вече се прицелваха и стреляха куршум подир куршум над реката. По заповед на майора повикаха обратно преследвачите на избягалия мустанг, за да помогнат при търсенето на индианеца в реката. Адамс изтича нагоре по стълбата на кулата при Джим.
— Човече божи! — извика той. — Какво се случи? Как успя червенокожият да се прехвърли през острите колове на палисадата?
Джим продължаваше да стреля над реката и разказваше с накъсани фрази:
— Това червено добиче! Можеш ли си представи? Беше паднал в задния двор заедно с дяволския си кон… мисля си, счупил си е врата и крещя, за да не изпуснете вие долу коня… ама вие не внимавате… оня, червеният, лежа за миг като умрял на земята… и изведнъж рипна отново… засили се… скочи нагоре към коловете и аз самият не разбрах как стана това… същинска пантера… вече се бе хванал за коловете и току се прехвърли през тях… но аз не биваше да стрелям още, за жалост не биваше заради майора с неговите шантави принципи… а червеният се пусна да падне зад палисадата във водата… късмет има, дето водата е стигнала чак до коловете. Но там не е много дълбоко… аз веднага стрелях…
— Не го ли улучи?
— Как ще го улуча, драги мой, след като тоя червенокож така умело се спусна досами гредите, че да не мога въобще да го улуча оттук? Защото още не е измислена пушка, която да стреля под ъгъл! Възможно е все пак да съм го пернал с някой куршум по крака или по прасеца. Дори мисля, че така стана.
Адамс наблюдаваше реката. По това време на годината водата беше ледено студена, защото носеше водите от разтопения сняг и дори един дакота не би могъл да издържи дълго вътре, без сърцето му да секне. Той трябва да излезе от реката и тъкмо това беше решаващият миг. Но докъде ли бе успял да доплува вече — нагоре или надолу по течението? Това никой не знаеше. Индианците бяха превъзходни плувци и гмуркачи. Адамс реши, че войниците са обсадили бреговете на твърде късо разстояние; трябваше да се наблюдава по-нагоре и по-надолу по течението. Ала Адамс нямаше желание да даде съвети по този повод на майора. Той бе доволен, задето комендантът бе сложил на място със своя пистолет лейтенант Роуч, но въпреки това се ядосваше на Смит. Старият не беше лош човек по природа, но беше като стегнат в корсет от предвзетите си представи. През последните две години Адамс непрекъснато се бе натъквал на това, непрекъснато се бе мятал между симпатията и антипатията си спрямо майора. Със своите разбирания за честта днес Смит бе седнал между два стола и бе огорчил още повече без нужда един и без това огорчен неприятел, без да успее да го обезвреди.
Дано червенокожият успее да избяга! Адамс щеше да бъде доволен. Той също имаше защо да се страхува от този враг, ала той лично го беше довел във форта и се чувствуваше отговорен вождът да не заплати с живота си за доверието, което бе дал на един бял човек.