Сияйни слова

Все още полузаспала, Шалан изпадна в паника. Измъкна се от койката и без да иска бутна купата с почти потъмнели сфери. Макар че я беше залепила с восък, замахът я събори и пръсна сферите из каютата.

Мирисът на дим беше силен. Шалан хукна към вратата, чорлава и с разтуптяно сърце. Поне беше заспала облечена. Отвори.

Отвън се бутаха трима мъже. Държаха високо над главите си запалени факли. Застанали бяха с гръб към Шалан.

Факли, огнени духчета, танцуващи около пламъците. Кой внася открит огън на кораб? Шалан се вцепени от объркване.

Виковете идеха от палубата. Явно корабът не гореше. А кои бяха тези мъже? Носеха брадви и се бяха съсредоточили върху отворената каюта на Ясна.

Вътре се движеха фигури. В един смразяващ миг на ужас единият мъж хвърли нещо на пода пред другите, които отстъпиха, та да направят път.

Тяло в тънка нощница, невиждащи очи, кръв като цвете върху гърдите. Ясна.

— Увери се — каза единият мъж.

Другият коленичи и заби дълга тънка кама право в гърдите на Ясна. Шалан чу как острието удря дъските на пода под тялото.

Изпищя.

Един от мъжете се обърна към нея.

— Ей!

Това беше високият момък с грубото лице, наречен от Ялб „новото момче“. Шалан не познаваше другите мъже.

Преборвайки някак ужаса и смайването, Шалан затръшна вратата си и с треперещи пръсти спусна резето.

Отче на Бурите! Отче на Бурите! Тя се отдръпна от вратата, когато нещо тежко се удари във външната ѝ страна. Нямаше да им трябват брадви. Няколко здрави удара с рамо по вратата щяха да я съборят.

Шалан се препъна в кревата си и за малко да се подхлъзне на сферите — те се търкаляха навсякъде едновременно с движенията на кораба. Тясното прозорче до тавана — твърде малко, за да се промуши човек — показваше само нощния мрак навън. Отгоре продължаваха да се носят викове, а по дървото тропаха крака.

Шалан се разтрепери, все още вцепенена. Ясна…

— Меч — донесе се някакъв глас. Шарка, застанал на стената до нея.

— Мммм… Мечът…

— Не! — изпищя Шалан с ръце до главата, със заровени в косата пръсти. Това бе кошмар! Не можеше да бъде…

— Мммм… Биеш се…

— Не!

Тя усети, че диша хистерично. Мъжете отвън продължаваха да блъскат вратата с рамене. Не беше готова за това. Не бе подготвена.

— Мммм… — продължи Шарка и прозвуча недоволно. — Лъжи.

— Не знам как да използвам лъжите! — каза Шалан. — Не съм го упражнявала.

— Да. Да… спомняш си… времето преди…

Вратата пропука. Смееше ли да си припомни? Можеше ли да си припомни? Детето, което си играе с проблясваща шарка от светлина…

— Какво да правя? — попита тя.

— Трябва ти Светлина — отговори Шарка.

Думите му извикаха за живот нещо дълбоко в паметта ѝ, нещо бодливо, което тя не смееше да докосне. Трябваше ѝ Светлина на Бурята, за да задейства Повеляването на Стихиите.

Шалан падна на колене до кревата и вдиша рязко, без да знае какво точно върши. Светлината на Бурята излезе от сферите около нея, вля се в тялото ѝ и се превърна в разбушувала се в жилите ѝ буря. Стаята притъмня, черна като дълбока подземна пещера.

Тогава от кожата ѝ започна да се отделя Светлина, като парата от завряла вода. Тя освети стаята с плаващи сенки.

— Сега какво? — попита тя.

— Създай лъжата.

Какво значеше това? Вратата отново изхрущя, пукна и през средата ѝ се отвори голяма пукнатина.

Изпаднала в паника, Шалан изпусна дъх. От нея излезе облак Светлина на Бурята; струваше ѝ се, че още малко и ще я докосне. Можеше да усети силата ѝ.

— Как! — настоя тя.

— Създай истината.