Военна морга

— Както споменах в Доувър, може би му е било инжектирано нещо. — Това бяха думи на Марино, който влезе, покрит от глава до пети с лично предпазно облекло, включително маска за лице и шапка, сякаш се страхуваше от пренасяни по въздуха болестотворни организми или убийствени спори, например антракс. — Някаква анестезия, може би. С други думи, смъртоносна инжекция. Това сто на сто ще те накара да се свлечеш в крачка.

— Първо, анестезия като натриев тиопентал се инжектира венозно. Същото важи и за панкурониум бромид и калиев хлорид. — Сложих чифт плътни гумени ръкавици. — И не се инжектират в гърба. Както и мивакуриевият хлорид, и сукцинилхолинът. Ако искаш бързо да убиеш някого с невромускулен блокер, по-добре да го инжектираш интравенозно.

— Но инжектирани в мускула, пак биха те убили, нали? — Марино отвори един шкаф и извади оттам фотоапарат. После дълго тършува из някакво чекмедже за петнайсетсантиметровата пластмасова линия, която ползвахме като ориентир за размера. — По време на екзекуциите понякога инжекцията пропуска вената и навлиза в мускула, но затворникът все пак умира.

— Бавна и много мъчителна смърт — отбелязах. — А според всички свидетелски показания смъртта на този мъж не е била бавна и раната не е нанесена с игла.

— Не казвам, че затворническият персонал го прави умишлено, но се случват такива неща. Е, може и да е умишлено. Както онези например, които охлаждат коктейла, за да почувства нещастното копеле кога му го слагат. Ледената ръка на смъртта — натърти Марино заради Ан, понеже тя беше заклет противник на смъртното наказание. Неговият начин да флиртува с нея беше да я дразни при всеки удобен случай.

— Отвратително! — възкликна Ан.

— Ей! На тях не им пука за тия, дето пречукват, нали? Пет пари не дават какво изпитват, нали? Каквото повикало, такова се обадило. И кой ската шибания маркер за етикети?

— Аз. Лежа будна нощем и мисля как да ти го върна.

— Така ли? И защо?

— Ами така.

Марино затършува в друго чекмедже и най-после откри маркера за етикети.

— Изглежда дяволски млад; много по-млад, отколкото казаха от спешното. Някой друг, освен мен да го е забелязал? Не смяташ ли, че изглежда по-млад от двайсет години? — обърна се Марино към Ан. — Прилича на хлапак.

— Оскъдно пубисно окосмяване — съгласи се тя. — Но в крайна сметка всички хлапета от колежите вече изглеждат така. Като бебета.

— Не сме сигурни, че учи в колеж — напомних аз.

Марино отлепи етикета с датата и номера на случая и го лепна върху пластмасовата линия.

— Ще проуча района, да видя дали някой от тузарите от жилищните сгради наоколо няма да го разпознае. И да им затворя устите. Ако живее някъде тук — а като съдя по видеото, изглежда така — някой трябва да си спомни за него и за сивата му хрътка. Сок3. Ама че име за куче!