Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Крачим ние с Михалис, разбутваме овцете да ги изпреварим, а моите очи все в катърите, момичетата оглеждам. Да видя как са облечени. Защото в Пазарджик съм виждал каракачански момичета — хубост неизказана. Винаги с възрастни мъже ходеха, от техните. За доктор ли слизаха в града, на пазар ли — не знам, ама като спреха нейде, хора ги накочолваха като че мечка показваха. Дрехите им пъстри, извезани — от шарки и бои очите ти се разиграват. Лицата им белосани и червосани, на шията пендари лъщят, косите им сплетени в сто плитчици със сърма и златни парици. И всичко туй с усет направено, все едно тая гиздава мома направо от приказките е дошла. Да се чудиш как в дивите балкани такваз красота се е измислила! Ама сега на катърите различни, в бозави сукмани навлечени, скрили са премените във вързопите.

Изплезихме език, докато наближим старейшината на рода. Поглеждам го — старец, но сякаш бастун глътнал, изправена снага, наболата брада доста прошарена, лице смугло и изострено напред като някой топор. Рече ли — съсича те.

— Ето го Димитраки — почна Михалис. — Съгласни сме. На̀ ти сега двайсет английски лири — предварително ги беше приготвил. — Минем ли оттатък още двайсет ще ти дам.

Прибра Коцагра мълчаливо парите и вика:

— Вървете със стадото. Като спрем довечера, ще говорим.

И извърна глава. Свърши. Отстъпихме ние двамата настрани.

— Бе, Михе — казвам аз, — че той говори български.

— По-лесно му е сигурно — отвръща Михалис. — И гръцки знае, но одеве с мен пак на български приказва.

— А ти каракачански разбираш ли?

— Тц! — клати глава Михалис.

— Че нали са братовчеди с гърците?

— Братовчеди, но от доведени деца. Различно са проговаряли.

Имаше в ония години едно списание за юноши и младежи — „Венец“. Абонирал се бях за него и много ми беше интересно. Та там и за каракачаните пишеше — кои са и какви са. Остатък от траките, казват, най-многолюдният народ някога. Но народът се изтребил, макар да бил като морския пясък, отломки останали и приели малко по малко елинския език. Собствения забравили. Кое обаче елинско наречие са взели, в кои времена незапомнени е станало и как тоя приет език са префасонирали на своя калъп, че толкоз да се отдалечи от днешния гръцки — никой не знае. Тоест някой може и да знае, учени хора всякакви — не е там работата.

За каракачаните ти говоря, защото мисля за българите. По каракачански път сме поели ние от доста време, а напоследък съвсем се разбързахме, ще ги настигнем. Младежта бяга — в чужбина ще се плоди и чужденци ще ражда. Дъртите тук от харен живот мрат като мухи наесен. На десет мъртъвци я има едно бебе, я не. Жените не щат да раждат — на сто заченали деветдесет помятат. И как ще щат — иди отгледай дете сега. Едни гащи да му купиш, пет дена трябва да работиш и с въздух да се храниш. Ако въобще имаш работа. Казват — демографският баланс се нарушил. Не нарушил, ами везните са се катурнали, семето се е разсипало и повечето — погинало. Бас държа, но няма да съм жив да си прибера печалбата. Ако тъй караме още някоя и друга годинка — две-три поколения, съвсем като каракачаните ще станем. На тая рътлина колиби български, пък после — е-е-е, далеч в някоя котловинка селце българско. Тук-там из страната — като трохи, отронени от голямата погача. А с такива трохи нито ще се наядеш, нито дори вкуса на погачата ще познаеш…