Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Подкарахме работата като предишния ден. Стигнахме и до коленето на новите костенурки. Усилно ми беше, неприятно, защото както и да се бях тешил през нощта, нещо болно остана в очите ми. Щом посегна към костенурчата шия, току ми се мерне гърлото на Станев. Жумя аз, извръщам глава, но картинката ми се лепнала под клепачите и с пръст не се изчегъртва. Внушавам си, измислям си, пък по едно време си викам: „Ей, момче, ще полудееш, както си се отпуснал. Я се стегни, я зарежи тия глупости! Я ги разкажи на приятеля си, че да ги разсееш!“ А аз не му бях разправил съня си от суеверие. Чувал бях, че лош сън не се споделя, защото ще се сбъдне. Но тоя път почнах. Така и така, описвам му щуротиите, а той не се обажда, работи като звяр. Вземе костенурка, отрежем й главата, отнесе я припряно в казана. Като свърших със съня, питам го:
— Абе, Михе, ти не забелязваш ли нещо особено?
— Какво особено? — чумери се той.
— Ами като колим костенурките — обяснявам. — Ти с куката, аз с…
Че като писна тоя човек — не ми даде думата да доизрека, като кисела краставица ме отряза:
— Какво се вайкаш бетер бабичка! — вика. — Какви ги дрънкаш от сутринта! Да ми се махаш от главата — омръзна ми да те слушам!
Все едно в ледена вода ме хвърли. Какво толкоз му рекох? Досадих ли му, обидих ли го или го подплаших — защото и той, изглежда, бе забелязал същото, дето Господ ми го показа през нощта. Ама ако е тъй, мисля си, защо си се стегнал, защо не си отвориш душата, защо не ме допускаш до страховете си, както аз опитах да те пусна до моите. Ега ти приятеля! — викам си наум. Баш сега ме заряза. До тук бяхме заедно, иска да рече, от тук насетне всеки си е башка. Тъй ли? Щом е тъй, и аз знам…
Много се обидих тогава, защото Михалис ме отблъсна, както бях уплашен, и не се сети, че трябва да ме успокои. Със своя страх се надборваше сигурно и не му се щеше с чужд да се залавя. А пък аз, като хванах тая нишка, като я занавивах на пръста си, цяло кълбо намотах. И здравата се заинатих. Щом не щеш да ме слушаш, заричам се, и думица няма да обеля. Някой път голям инат ставам — повече от кираджийско магаре…
Надвечер, като останах малко свободен, седнах на прага на барачката да пуша. Михалис се мотаеше из кръчмата. Чувам го, че приближи, дойде до мен и вика:
— Мръдни да седна.
Отместих се мълчаливо, цял ден не му бях говорил. Сложи си той задника до моя, запали и както седим — хоп, прегърна ме през рамото. Дърпам се лекичко — сиреч, остави ме, нали съм ти омръзнал… А той заговори:
— Ей, фантазьоре! И на мен ми е терсене. Ама дай да не раздъвкваме работите. Като тръгнем с каракачаните — ще се оправим. А в Гърция — на мен остави…
Както бях извърнал глава, очите ми се наляха със сълзи. Толкоз скъп ми беше Михалис по онова време и толкоз ме болеше душата, че се скарахме оня ден. И омекнах, сдобрихме се. Но различни бяхме ние двамата. Ако имаше нещо да преживява, той го криеше нейде в себе си и отвън не личеше какво му е и защо му е. Сам смилаше горчивото брашно в собствената си воденичка, пресяваше го, омесяше отровната питка и сам си я изяждаше, а онова, което изхвърляше от себе си, го заравяше на скришно място като котка лайното си. А пък аз — влезеше ли ми нещо в сърцето, разгърдях риза да го покажа всекиму. Не мисли, че моето е било по-добро. Мъчеше ли ме кахър, тръгвах да мъча и околните със себе си. Обикнех ли някого, тръсвах чувствата си отпреде му, ама искам и той да ми даде своите. И ако човекът спестеше нещо вътрешно, пък аз разбера, обиждам се, ядосвам се, готов съм да го изям. За един миг слепешком скачам от любовта в омразата. Не знам, с диво сърце съм се родил, изглежда, и години минаха, докато малко се опитоми и научи, че Бог иска всяка душа да е оградена с висок стобор, така че чужд човек да не прескача лесно вътре. И тоя стобор да ни пази взаимно — както ние да не вредим на другите с греховете си, така и те да не ни съблазняват…
III
За кой ли път в оня час Михалис ме утеши с каракачаните, но те не идеха и не идеха. Много време изкарахме у Тумбата, кажи-речи две недели. Ден по ден няма да ти ги разправям, защото си приличаха. И нощите си приличаха. Хеле най-сетне Тумбата повярва, че няма да го оберем — извади ни изпод масата, пусна ни да спим в кръчмата. Дърпахме се ние да не ходим с каруцата, да не изпуснем, когото чакахме. Убеди ни той, че каракачани до обед тук не се явявали — от не знам-къде си тръгвали и до не знам-къде си стигали на ден, но край кръчмата винаги след пладне минавали. Пращахме го да ни купи от пазара долни гащи, чорапи и туристически обуща — готвехме се за големия път. И тъй нататък. Дреболии. И ако дните по нещо се различаваха, едно нещо твърдо се повтаряше — сутрин, обед, вечер нагъвахме варени костенурки. Отядох си, байгън ми стана от тях. И за да не спомена повече думата „костенурка“, ще ти кажа една случка след мно-ого, много години.