Моят път към теб
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-221-1
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Моят път към теб». Краткое содержание книги:
Аманда и Досън се влюбват безумно в гимназията. Макар да принадлежат към различни социални прослойки, техните чувства са неподвластни на неписаните правила в малкото южно градче. Непредвидими обстоятелства разделят влюбените и ги запращат по противоположни житейски пътеки.
След години Аманда и Досън се срещат отново…
И двамата не са забравили страстната първа любов, която ги е белязала завинаги. Изправени пред болезнени спомени, те трябва да открият дали любовта може да пренапише миналото и да заличи настоящето.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. С шумен успех са приети филмите по незабравимите му романи.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“ и „Пристан за двама“.
Ела отново се разхленчи и захълца, и през стиснати зъби той процеди:
— Махай се! Трябва да кажа нещо на Аби.
Жената избърса очи с длан и напусна безмълвно стаята. Тед погледна брат си, който изглеждаше адски зле. Лицето му гореше и той се потеше като прасе. Сигурно от инфекцията. Аби трябваше да лежи в болницата, а не Тед.
— Измъкни ме оттук.
Брат му се наведе напред и примигна.
— Искаш да го хванеш ли?
— Не съм свършил с него.
— Как смяташ да се справиш? — посочи той гипсираната ръка. — Вчера с две здрави ръце не успя, а сега едната е счупена.
— Ти ще дойдеш с мен. Първо ще ме заведеш у нас да взема другия глок и после двамата ще отидем да го намерим.
— И защо мислиш, че ще го направя? — облегна се Аби назад в стола си.
Тед мълча известно време, припомняйки си настоятелните въпроси на брат си отпреди няколко часа.
— Защото последното, което си спомням, преди да ми причернее, бяха думите му, че следващият си ти.
10
Досън тичаше по набития твърд пясък на брега, а изпод краката му излитаха речни рибарки, които се стрелваха към вълните, но бързо се връщаха обратно. Въпреки ранния час плажът гъмжеше от хора — други любители на сутрешния крос, мъже и жени разхождаха кучетата си, деца вече строяха пясъчните си замъци. Собствениците на яхти пиеха кафе, опрели крака в перилата, и се наслаждаваха на чудесната сутрин.
Имаше късмет да намери свободна стая за нощта. По това време на годината крайбрежните хотели обикновено бяха претъпкани и се наложи да се обади на няколко места, докато намери стая. Можеше да избира между хотел в Ню Берн и друг, по-наблизо. Тъй като болницата беше в Ню Берн, предпочете да остане тук. Трябваше да стои по-далече от роднините си. Тед едва ли щеше да остави нещата така.
Въпреки всичките си усилия не можеше да спре да мисли за тъмнокосия мъж. Ако не беше тръгнал след нето, нямаше да разбере, че Тед го дебне от засада. Този образ — духът — му беше помахал и той го беше последвал, точно както се случи след експлозията на платформата.
Двете събития се бяха навързали в съзнанието му. При първото можеше да реши, че си е въобразил, но два пъти? Дали появата на тъмнокосия не бе свързано с някаква по-голяма цел?
Ускори темпото с надеждата да прогони тези мисли, естествено, и дишането му се затрудни. В крачка свали фланелката и избърса с нея лицето си. Реши, че ще тича до последния кей с максимална скорост. Само след минути мускулите на краката му горяха от болка. Не намали обаче темпото, за да стигне границата на възможностите на тялото си. Очите му не спираха да шарят наоколо и по лицата на хората и да търсят тъмнокосия.
Най-сетне стигна кея и вместо да намали крачка или да спре, продължи със същата скорост, докато не стигна обратно до хотела си. За първи път от години завърши кроса си, чувствайки се по-зле, отколкото в началото. Наведе се, за да успокои дишането и мислите си. До отговори така и не успя да стигне. Не го напускаше усещането, че откакто бе пристигнал в града, вътрешният му свят е претърпял огромна промяна. Всичко наоколо бе съвършено различно. И не заради тъмнокосия, заради Тед или заради смъртта на Тък. Причината беше в Аманда. Тя вече не беше само спомен. Изведнъж бе станала нещо реално — трептяща жива версия на миналото, което никога не го напусна. Колко пъти младежкият й образ го бе посещавал в мечтите му и сега той се питаше дали и мечтите, и сънищата му за нея щяха да се променят. Коя беше тя сега? Нямаше как да е сигурен. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че в нейно присъствие се чувства завършен, и то по начин, който малцина познават.
Обстановката на плажа се бе успокоила, любителите на ранни разходки се бяха отправили към колите си, а летовниците всеки момент щяха да заприиждат и да разгънат кърпите си. Вълните все така заливаха брега с хипнотичен равен ритъм. Досън се загледа с присвити очи в искрящата вода. Все едно колко дълбока бе обичта му към нея, мисълта за съпруга и децата й не го напускаше. И преди не беше лесно да сложи край на връзката им, но сега това му се струваше непоносимо. Лекият вятър нашепна, че времето му с Аманда изтича, и съкрушен, Досън пое към фоайето на хотела, изпълнен с копнеж за каквато и да е промяна.
С всяка следваща глътка кафе увереността на Аманда да се разбере веднъж завинаги с майка си нарастваше. Седяха на верандата в задния двор с изглед към градината. Изправила гръб, Евелин бе облечена така, сякаш очакваше визита от губернатора, и заела съвършена поза на белия люлеещ се стол, подробно анализираше в детайли изминалата вечер. Очевидно изпитваше огромно удоволствие в това да търси и открива тайни помисли и замисли в интонацията и думите на приятелките си по време на вечерята и последвалата партия бридж.