Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Да. Има една риба чук, която се спотайва край остров Харг. Бях там за две години и съм я виждал, о, един или два пъти на всеки няколко месеца. Дълга е осем-десет метра. Виждал Съм и много гигантски скатове, но тя е най-голямата.
Дьо Плеси потръпна.
— Merde на всички акули. Веднъж една в Сири едва не ме докопа, аз бях, как се казва, на плиткото, да-да, само шляпах в плиткото, но тя се хвърли към мен и плуваше толкова бързо, че се заби в брега. Беше почти три метра. Стреляхме в нея шест пъти, но тя продължаваше да се мята на пясъка и се мъчеше да ни хване… Минаха часове, преди да умре, но дори и тогава никой от нас не се престраши да се приближи до нея. Пфу, акули! — Той погледна отново счупената перка. — Аз, аз съм много щастлив, че съм на платформата.
Всички се съгласиха. Французите започнаха да бъбрят помежду си, жестикулираха, двама отидоха да разтоварят някакво оборудване, трети — да помогне на човека, който все още повръщаше. Работниците от сондата се пръснаха. Японците чакаха и наблюдаваха. Боси суеверно докосна перката.
— Просто за късмет, а, Скраг?
— Защо пък не? И ти, и пътниците се отървахте леко, не беше лошо приземяване.
— Каква е причината? — полюбопитствува дьо Плеси.
— Не знам, друже — отвърна Скрагър. — Над Сири Три имаше ято малки морски птици. Възможно е някоя от тях да е влязла във витлото и да е причинила счупването — не усетих нищо, пък и няма как да усетя. Знам, че тази сутрин витлото беше съвсем наред, защото и двамата го проверихме, както обикновено. — Той вдигна рамене. — Божа работа.
— Oui. Espece de con! Не ми харесва тази Божа работа. — Дьо Плеси намръщено погледна хеликоптерната площадка. — Може ли да дойде тук 206 или „Алует“, за да ни прибере на части?
— Ще извикаме друг 212 и ще паркираме нашия някъде там. — Скрагър посочи към вътрешната част на площадката за кацане, близо до извисяващите се кули на работещите сонди и крановете. — Имаме колелета в багажното отделение, така че няма да е трудно и няма да ви забавим.
— Добре, добре, тогава ще ви оставим да си вършите работата. Останалите ще дойдат с мен — нареди важно дьо Плеси. — Струва ми се, че всички имаме нужда от малко кафе, а после и от чаша „Шабли“ с лед.
— Мислех, че на всички сондажни кули има сух режим — обади се Касиги.
Дьо Плеси вдигна вежди.
— Да, има, мосю. Разбира се. За иранците, не за французите. Разбира се. Но нашите сонди са френски и се подчиняват на френските закони. — И продължи внушително: — Трябва да полеем благополучното кацане, а днес вие сте гости на la Belle France, така че нека да бъдем цивилизовани и да заобиколим правилата — за какво са правилата, ако не за да се заобикалят? Хайде, после ще направим обиколката и те проведем срещите.
Всички, освен Касиги го последваха.
— А вие, капитане? — попита той. — Вие какво ще правите?
— Ще чакаме. Хеликоптерът ще докара резервни части и инженери — отвърна Скрагър. Чувствуваше се неловко, не искаше да е близо до който и да е японец, не можеше да потъпче спомена за толкова много приятели, загубени във войната толкова млади, а той да е още жив и непрекъснато да се измъчва от постоянния въпрос: „Защо тях, а не мен?“. — Ще чакаме, докато го поправят, а после ще се приберем у дома. Защо, питате?
— Кога ще бъде това?
— Преди залез-слънце. Защо?
Касиги погледна назад към перката.
— С ваше позволение, бих искал да летя обратно с вас.
— Това… това зависи от капитан Воси. Официално той е капитан на този полет.
Касиги прехвърли вниманието си към Воси. Младият пилот познаваше неприязънта на Скрагър към японците, но не можеше да я разбере. Точно преди излитането му беше казал:
— По дяволите, Скраг Втората световна война е била преди милиони години. Сега Япония е наш съюзник — единственият ни голям съюзник в Азия.
Но Скрагър беше казал:
— Зарежи това, Ед.
И той го бе направил.
— Би било, ъ-ъ, най-добре ще е да се върнете с другите, мистър Касиги, не се знае колко ще се забавим.
— Хеликоптерите ме изнервят, бих предпочел да летя с вас, ако нямате нищо против. — Касиги погледна отново към Скрагър, неумолимите му очи светеха на одухотвореното лице. — Беше лош късмет. Нямахте почти никакво време, но успяхте да се завъртите на по-малко от сто метра и да направите идеално кацане на това малко местенце. Невероятен полет! Забележителен. Само едно не разбирам: защо бяхте на висок ъгъл, защо захождахте от висок ъгъл? — Той улови беглия поглед на Воси към Скрагър и разбра, че младият мъж се чуди за същото. — Нямаше причина в ден като днешния, нали?