Безпощадно

— „Не знаеш сякаш!“.

Бо наведе глава и каза, че не е нужно да обсъждат повече убийството — той не би могъл да го извърши. Спенсър го погледна, като се опитваше да се постави на мястото на лейди Макбет, както я беше научил Бо. „Влез в кожата й. Постави се на нейно място. Потопи се в проблемите й“.

А за Спенсър това означаваше: потопи се в историята с Табита. Все пак беше съучастничка в убийството й. Мотивите й бяха различни от тези на лейди Макбет, но резултатът бе един и същ.

— „Ти бе облякъл една надежда или тя е пияна?“ — тросна му се тя. „После спала, изтрезняла и ето я, зелено бледа, гледа към лудориите си“.

Двамата продължиха да спорят. Лейди Макбет каза на съпруга си, че ако не извърши убийството, то значи не е истински мъж. След това разкри плана си: да напият прислугата на краля и да го убият, докато подчинените му спят. Спенсър се опита аргументите й да прозвучат колкото се може по-логично и все повече се потапяше в героинята си. В онази нощ в Ямайка тя също се бе проявила като гласа на разума и беше казала на приятелките си, че трябва да спрат Табита. А когато Ариа я блъсна от покрива, Спенсър бе онази, която ги събра и ги увери, че са постъпили правилно.

Внезапно тя забеляза някакво движение с крайчеца на окото си и се обърна. Точно зад Бо, почти прозрачна заради силното сценично осветление, се виждаше русокоса девойка с жълта рокля. Лицето й имаше пепеляв цвят, очите й бяха безжизнени и главата й беше изкривена под странен ъгъл, сякаш вратът й бе прекършен.

Спенсър ахна. Това беше Табита.

Тя изтръпна от страх. Заби поглед в пода, неспособна да погледне отново към ъгъла. Бо се размърда на сцената, в очакване да чуе последните й реплики. Най-накрая тя надигна глава и погледна към мястото, където бе видяла фигурата. Табита беше изчезнала.

Спенсър се изпъна.

— „Особено когато ние двама със вик и жалби проглушим света?“ — изрече бързо тя и хвана ръцете на Бо. Той кимна и отвърна, че ще извърши злото дело.

Слава Богу, с това сцената приключваше. Спенсър се скри зад завесата и се стовари върху стария диван, който навремето бе използван като декор. Пое си няколко дълбоки, накъсани глътки въздух, сякаш току-що бе преплувала Ламанша. Провал. Пиер сигурно си беше помислил, че продължителната пауза между репликите й се дължи на това, че ги е забравила, а не защото е видяла призрак на сцената. Сега сигурно щеше да я изгони завинаги от пиесата. Може би трябваше направо да пише на „Принстън“ и да се откаже от мястото в полза на Спенсър Ф. Бъдещето й беше съсипано.

Дочуха се приближаващи стъпки.

— Я виж ти, госпожице Хейстингс — разнесе се гласът на Пиер.

Спенсър рязко отдръпна ръце от лицето си. Върху восъчното, гримирано лице на Пиер беше изписано задоволство.

— Явно някой си е написал домашното. Отлична работа.

Тя го погледна и примигна.

— Наистина ли?

Пиер кимна.

— Според мен наистина си успяла да се слееш с лейди М. Тихите писъци много ми харесаха. И не спираше да гледаш в нищото, като обладана от дух. Направо си родена за тази роля.