Мис Съвършенство

Четвъртък вечерта Спенсър се отпусна на червения плюшен диван в ресторанта „Роузууд Кънтри ютъб“ и погледна през панорамния прозорец. На игрището за голф двама възрастни мъже, облечени с пуловери с остри деколтета и панталони в цвят каки, се опитваха да вкарат колкото се може повече топки, преди да залезе слънцето. Отвън на терасата хората се наслаждаваха на последните топли дни от годината, като пийваха джин с тоник и похапваха скариди и брускети. Господин и госпожа Хейстингс разбъркаха своите мартинита с джин „Бомбай сапфир“ и се спогледаха.

— Искам да вдигна тост. — Госпожа Хейстингс прибра русата си коса зад ушите, а трикаратовият й диамантен пръстен проблесна на лъчите на залязващото слънце, които струяха през прозореца. Родителите на Спенсър винаги вдигаха тост, преди да отпият някаква течност — дори тя да беше вода.

Госпожа Хейстингс вдигна чашата си.

— За Спенсър, която стигна до финала на „Златната орхидея“.

Господин Спенсър се чукна с нея.

— И за това, че ще бъде на корицата на съботния „Сентинъл“.

Спенсър вдигна чашата си и се чукна с тях, но не го направи от сърце. Тя не искаше да идва тук. Искаше да си остане у дома, на сигурно място. Не спираше да мисли за странния си сеанс с доктор Евънс сутринта. Видението, което бе получила — за онова забравено скарване с Али онази вечер, когато тя изчезна — направо я беше обсебило. Защо не си го беше спомнила досега? Беше ли се случило още нещо тогава? Ами ако беше видяла убиеца на Али?

— Поздравления, Спенсър — майка й прекъсна мислите й. — Надявам се да спечелиш.

— Благодаря — промърмори Спенсър. Тя сгъна зелената си салфетка на хармоника, след което взе останалите салфетки и също ги сгъна.

— Нещо да не би да те притеснява? — Майка й кимна с глава към салфетките.

Спенсър веднага се спря.

— Не — каза бързо тя. Всеки път, когато затвореше очи, тя отново се сещаше за онази сцена с Али. Вече всичко й се струваше много по-ясно. Можеше да усети миризмата на орловите нокти, които растяха в гората до хамбара, да усети ранния летен бриз, да види светулките, които проблясваха в мрака. Но това не можеше да бъде истина.

Когато Спенсър вдигна глава, тя забеляза, че родителите й я гледат странно. Сигурно й бяха задали някакъв въпрос, който тя изобщо не беше чула. За пръв път в живота си тя пожела Мелиса да е тук и да монополизира целия разговор.

— Да не би да се притесняваш заради докторката? — прошепна майка й.

Спенсър не успя да прикрие усмивката си — страшно й харесваше, когато майка й наричаше доктор Евънс „докторката“ вместо „терапевтката“.

— Не, добре съм.

— Смяташ ли, че си постигнала някакъв… — Баща й явно търсеше подходящите думи, докато си играеше с иглата за вратовръзка. — … напредък с нея?

Спенсър разклати вилицата си наляво-надясно. Какво разбират под напредък й се искаше да попита.

Преди да успее да отговори, се появи сервитьорът. Той ги обслужваше от години — нисък, дребен плешив мъж, който имаше глас като на Мечо Пух.